— Прав си — сухо каза господин Деливън. Погледна към напрегнатото невярващо лице на сина си и собственото му напрегнато изражение се отпусна. Той се засмя и потупа сина си по рамото.
— Такъв е светът, Кев — каза той. — Така или иначе, в края на краищата той ни убива.
— Но…
— Но нищо. Такава беше уговорката и той знаеше, че аз ще платя. Аз знаех, че в хартиената фабрика в Оксфорд търсят работници за смяната от три до единайсет. Казах ти, че се бях приготвил да загубя, и това, че отидох при Пап, не беше единственото нещо, което направих. Говорих с майка ти, казах й, че може да поема смяната там за известно време. Все пак тя искаше по-нова кола, а и може би да се пренесе в по-добър апартамент, а и да има нещо в банката, в случай че имаме някакви финансови затруднения.
Той се засмя.
— Е, финансовите затруднения се бяха случили, а тя не го знаеше и аз бях готов на всичко, за да не й позволя да открие. Не знаех дали ще мога да го направя, но бях готов на всичко. Тя беше против. Каза, че се убивам като работя по шестнайсет часа на ден. Каза, че тези мелници са опасни, нали винаги пишеха за хора, загубили ръката си или крака си, или дори загинали под валяците. Казах й да не се тревожи и че ще получа работа в стаята за сортиране — минимална заплата, но седяща работа, а ако наистина ми е прекалено тежко, ще се откажа. Тя все още не беше съгласна. Каза, че сама ще отиде да работи, но аз я уговорих да не го прави. Това беше последното нещо, което исках, нали разбираш.
Кевин кимна.
— Казах й, че ще напусна след шест месеца, в краен случай осем. И така, отидох и те ме наеха, но не в стаята за сортиране. Получих работа в бараката с валяците — да подавам суровини в машина, която приличаше на центрофуга на гигантска пералня. Беше опасна работа — ако се подхлъзнеш или отклониш вниманието си — а беше трудно да не го допуснеш, защото беше ужасно монотонна работа — губиш част от себе си или те губят целия. Веднъж видях как един мъж загуби ръката си в един валяк и никога не бих искал отново да видя такова нещо. Беше като да гледаш как заряд от динамит избухва в гумена ръкавица, натъпкана с месо.
— По дяволите — каза Кевин. Рядко беше казвал това в присъствието на баща си, но баща му сякаш не забеляза.
— Както и да е, получавах два долара и осемдесет цента на час и след два месеца ми ги увеличиха на три и десет — каза той. — Но беше ад. Работех цял ден на едно пътно трасе — добре поне, че беше ранна пролет и не беше горещо, — а после бягах към фабриката, като изстисквах от стария шевролет всичко, на което беше способен, за да не закъснея. Свалях панталоните си с цвят хаки, навличах джинсите и фланелката и работех на валяците от три до единайсет. Прибирах се вкъщи около полунощ, а най-лошо беше, когато майка ти ме чакаше, а тя го правеше две или три нощи в седмицата — и трябваше да се държа бодро и жизнено, а не можех дори да вървя по права линия — толкова бях уморен. Но ако тя разбереше…
— Щеше да те накара да спреш.
— Да. Щеше. Така че се държах весело и радостно и й разказвах смешки за стаята за сортиране, където не работех, и понякога се чудех какво би се случило, ако някоя нощ тя реши да дойде, за да ми донесе топла вечеря или нещо подобно. Преструвах се доста добре, но сигурно си е личало, защото тя не преставаше да повтаря, че е глупаво да се съсипвам за стотинки и това наистина бяха стотинки, след като правителството клъвнеше своето, а Пап — своето. Изглеждаше точно като това, което изкарваше човек, който работеше в стаята за сортиране срещу минимална заплата. Плащаха в сряда следобед и аз винаги гледах да си осребря чека в канцеларията преди момичетата да си отидат вкъщи. Майка ти нито веднъж не видя никой от тези чекове. Първата седмица платих на Пап петдесет долара — четирийсет от тях бяха лихва, а десет бяха от четиристотинте, така че ми оставаше да дължа триста и деветдесет. Бях станал като ходещ призрак. На работата по строежа на пътя в обедната почивка седях в колата, изяждах сандвича си и после спях, докато бригадирът не зазвънеше с проклетия звънец. Мразех този звънец. На втората седмица му платих петдесет долара — трийсет и девет бяха лихва, а единайсет бяха от основната сума. Чувствах се като птичка, която се опитва да изкълве планина. На третата седмица едва не паднах под валяка и това толкова ме изплаши, че за няколко минути се събудих — във всеки случай достатъчно, за да ми хрумне една идея и мисля, че това беше искра в мрака. Трябваше да се откажа от пушенето. Не разбирах как не се бях сетил по-рано. Тогава кутия цигари струваше четирийсет цента. Аз пушех две кутии на ден. Това бяха пет долара и шейсет цента на седмица! На всеки два часа имахме почивка за пушене и аз погледнах кутията си „Тарейтън“ и видях, че имам десет, може би дванайсет. С тези цигари изкарах седмица и половина и никога вече не си купих друга кутия. Прекарах един месец, без да знам дали ще успея да се справя, или не. Имаше дни, когато будилникът звънеше в шест часа и аз знаех, че няма да мога да стана, че просто трябва да кажа на Мери и да взема онова, което тя реши да продадем. Но когато започна вторият месец, разбрах, че вероятно ще се справя. И досега си мисля, че беше заради допълнителните пет и шейсет на седмица — това, и всичките бутилки от бира и сода, които успявах да намеря покрай пътя — това промени нещата. Бях свалил основната сума да триста и това означаваше, че можех да свалям от нея по двайсет и пет-двайсет и шест долара на седмица — все повече и повече. После, в края на април, завършихме трасето и получихме една седмица платен отпуск. Казах на Мери, че се приготвям да напусна работата си във фабриката и тя каза, че благодари на Бога, а аз прекарах тази седмица отпуск от редовната ми работа в работа на фабриката през всичкото време, което можех, защото това време беше един път и половина повече. Никога не ми се случи злополука. Виждах как се случват злополуки с хора, които бяха по-свежи и по-будни от мен, но на мен не ми се случи. Не знам защо. В края на седмицата дадох на Пап Мерил сто долара и подадох молба за напускане в хартиената фабрика. След тази последна седмица бях намалил дълга толкова, че можех да отделям останалото от редовната си седмична заплата, без майка ти да забележи.