— „Господин Деливън“ ми харесваше повече.
— Добре — каза Пап и въздъхна. — Виждам, че не искате да погребете миналото.
— Да.
Кевин погледна от единия мъж към другия с разстроено лице.
— Е, няма значение — каза Пап. Забележимо рязко и лицето, и гласът му станаха студени и той изобщо не приличаше на Дядо Коледа. — Когато казах, че което е минало, е минало и което е сторено, е сторено, исках да кажа точно това… освен когато засяга нещата, които хората правят тук и сега. Но ще ви кажа едно, господин Деливън: аз не съм мошеник и вие го знаете.
Пап произнесе тази чудесна лъжа с такова хладнокръвие, че и двамата й повярваха — господин Деливън дори се почувства малко засрамен от себе си, колкото и невероятно да беше това.
— Сделките са си сделки. Вие ми казахте какво искате, аз ви казах какво трябва да получа в отплата, вие ми го давате и край. Това е друго нещо. — И тогава Пап каза една още по-чудесна лъжа — лъжа, която просто беше твърде голяма, за да не й повярват. — Аз нямам полза от това, господин Деливън. Не искам нищо друго освен да помогна на момчето ви. То ми харесва.
Той се усмихна и Дядо Коледа се върна — толкова бързо, че Кевин забрави, че изобщо беше изчезвал. И още нещо: Джон Деливън, който в течение на месеци беше работил на предела на изтощението, а може би дори на смъртта между валяците, за да плати прекалената цена, която този мъж бе искал, та да изкупи моментното си безразсъдство — Джон Деливън също забрави това друго изражение.
Пап ги поведе по лабиринт от коридори, през миризмата на стари вестници и покрай тиктакащите часовници и спокойно сложи апарата „Слънце 660“ на работната маса малко прекалено близо до ръба (точно както Кевин беше направил в собствената си къща, след като беше направил първата си снимка), а после просто продължи към задните стълби, които водеха до малкия му апартамент. На стената до тях имаше прашно старо огледало и Пап погледна в него, за да види дали момчето или баща му няма да вдигнат апарата или да го преместят по-далеч от ръба. Не мислеше, че някой от тях ще го направи, но беше възможно.
Те му отделиха само един кратък поглед, а Пап ги поведе нагоре по тесните стари стълби, застлани с проядена гума, и се заусмихва по начин, който не трябваше да бъде видян от никого. „По дяволите, бива си ме!“ — помисли той.
Отвори вратата и тримата влязоха в апартамента му.
Нито Джон, нито Кевин Деливън някога бяха влизали в жилището на Пап и Джон не знаеше някой да е влизал. Това някак си не беше изненадващо — никой и не мислеше да определя Пап като първи най-важен жител на града. Джон си каза, че не е невъзможно старият негодник да има един-двама приятели — светът е пълен със странности, — но дори и да беше така, той не знаеше кои са.
На Кевин му мина мисълта за господин Бейкър любимия му учител. Той се почуди дали по някаква случайност господин Бейкър не е попаднал в такава беда, в която да се нуждае от човек като Пап, който да го измъкне. Изглеждаше му невероятно, както и мисълта Пап да има приятели изглеждаше невероятна на баща му… но тогава, преди час, мисълта, че собственият му баща…
Е, може би най-добре беше да не мисли за това.
Пап наистина имаше един-двама приятели (или поне познати), но не ги водеше тук. Не искаше. Това беше неговото място и то почти разкриваше природата му — повече, отколкото той би желал някой да види. Тук бяха правени опити за подреждане, но без успех. По тапетите имаше петна от вода — не особено ярки, неясни и кафяви — като мисли фантоми, които тревожат обърканите умове. В едновремешната дълбока мивка имаше клеясали чинии и въпреки че масата беше чиста и капакът на пластмасовото кошче беше затворен, се усещаше миризма на сардели и на нещо друго — може би на немити крака, — която беше почти неуловима. Миризма също толкова неясна, колкото петната по тапетите.
Всекидневната беше мъничка. Тук миризмата не беше на сардели и (може би) крака, а на престоял дим от лула. Изгледът от прозорците не беше много живописен — беше към пряката, която извиваше зад улица „Мълбъри“, и докато стъклата все пак показваха известни признаци, че някога са били мити — или поне забърсвани — ъглите им бяха замъглени, опушвани с години от сгъстения дим. В цялата квартира се носеше аромат на мръсотии, сметени под избелелите сбръчкани килими и скрити зад старомодните, натруфени кресло и канапе. Мебелите бяха светлозелени и на окото му се искаше да определи доколко си отиват, но не можеше, защото не беше така. Или поне не съвсем.