Единствените нови неща в стаята бяха един нов телевизор „Мицубиши“ с екран шейсет и четири сантиметра и видеомагнетофон на масичката до него. Вляво от масичката имаше стойка, която привлече погледа на Кевин, защото беше абсолютно празна. Пап беше решил, че за известно време е най-добре да прибере в килера над седемдесетте порнографски филма, които притежаваше.
Върху телевизора в кутия без надпис имаше една видеокасета.
— Седнете — каза Пап и посочи издутото канапе. Отиде до телевизора и извади касетата от кутията.
Господин Деливън погледна канапето с моментно изражение на съмнение, като че ли мислеше, че в него може да има дървеници, и после седна предпазливо. Кевин седна до него. Страхът се беше върнал, по-силен от всякога.
Пап включи видеомагнетофона, пъхна вътре касетата и я натисна.
— Познавам един човек в града — започна той (за жителите на Касъл Рок и съседните градчета „в града“ винаги означаваше Люистън), — който от двайсетина години държи магазин за фотоапарати. Веднага, след като се появиха видеомагнетофоните, той започна с тях, каза, че те били бъдещето. Искаше да участвам наполовина с него, но аз го мислех за побъркан. Е, искам да кажа, че в този случай съм сбъркал, но…
— Минете към въпроса — каза бащата на Кевин.
— Опитвам се — каза Пап, очите се разшириха от обида. — Ако ми разрешите.
Кевин леко побутна баща си с лакът и господин Деливън не каза нищо повече.
— Както и да е, преди две-три години той откри, че да се дават касети под наем на хората за гледане не е единственият начин да се правят пари с тези играчки. Ако имаш желание да вложиш не повече от осемстотин долара, можеш да взимаш филмите и снимките на хората и да им ги записваш на видеолента. Много по-лесно за гледане.
Кевин, без да иска, изахка, а Пап се засмя и кимна.
— Ъхъ. Ти си направил петдесет и осем снимки с този твой апарат и ние всички видяхме, че всяка от тях е леко различна от предишната, и мисля, че ние знаехме какво означава това, но аз исках да се уверя сам. Искам да кажа, че няма нужда да бъдеш тъп, за да бъдеш упорит.
— Опитали сте се да направите филм от онези снимки? — попита господин Деливън.
— Не се опитах — каза Пап. — Направих. Или, по-скоро, човекът, когото познавам в града, го направи. Но идеята беше моя.
— Истински филм? — Попита Кевин. Той разбра какво беше направил Пап и част от него дори беше разочарована, че той сам не се е сетил за това, но все пак беше потресен (и зарадван) от тази идея.
— Вижте сами — каза Пап и включи видеомагнетофона. — Петдесет и осем снимки. Когато този човек прави снимки за хората, обикновено записва на видеолента всяка от тях по пет секунди — достатъчно дълго, за да бъдат разгледани добре, така казва, но не и достатъчно дълго, за да ти стане досадно, преди да преминеш към следващата. Казах му, че искам всяка от тези снимки да се показва само за една секунда и да се пуснат всички без паузи между тях.
Кевин си спомни за една игра, която беше играл в началното училище през междучасията. Имаше малко блокче, на корицата пишеше „Дъга“, защото имаше трийсет жълти страници, после трийсет бледорозови, после трийсет зелени и така нататък. За да играеш играта, отваряш на последната страница и в долната й част рисуваш човече, което носи торбести шорти и е протегнало ръце. На следващата страница рисуваш същото човече, със същите торбести шорти, но сега ръцете му са леко повдигнати… съвсем малко. Правиш същото на всяка следваща страница, докато ръцете не се вдигнат над главата на човечето. После, ако още имаш време, продължаваш да рисуваш същото човече, но сега ръцете му се спускат надолу. Като завършиш, ако прелистиш страниците много бързо, получаваш нещо като елементарно анимационно филмче, което показва боксьор, който се радва след победа с нокаут — той вдига ръце над главата си, стиска ги, разтърсва ги и ги сваля.
Той потрепери. Баща му го погледна. Кевин поклати глава и промърмори:
— Нищо.
— Така че това, което искам да кажа, е, че лентата трае само около минута — каза Пап. — Трябва да гледате внимателно. Готови ли сте?
„Не“ — помисли Кевин.
— Мисля, че да — каза господин Деливън. Той все още се опитваше гласът му да звучи сърдито и раздразнено, но Кевин беше сигурен, че въпреки желанието му му става интересно.
— Добре — каза Пап Мерил и натисна копчето за пускане.