Кевин продължаваше да си повтаря, че е глупаво да се чувства изплашен. Казваше си го, но това не му помагаше ни най-малко.
Знаеше какво ще види, защото и той, и Мег бяха забелязали, че „Слънце“-то правеше и нещо друго освен да възпроизвежда един и същ образ отново и отново — като обикновен копирен апарат — не им трябваше много, за да разберат, че всяка следваща снимка показва движение.
— Виж — беше казала Мег. — Кучето се движи!
Вместо да й отговори с една от приятелските, но отегчени мъдрости, които обикновено пазеше за сестра си, Кевин беше казал:
— Наистина, така изглежда… но не може да се каже със сигурност, Мег.
— Може — каза тя. Бяха в неговата стая и той навъсено гледаше апарата. Беше седнал върху бюрото си, на което, бутнати настрани, бяха новите му учебници, които смяташе да подвързва. Мег беше огънала гъвкавото рамо на настолната му лампа, така че тя да хвърля ярък кръг светлина в средата на бюрото. Тя премести апарата настрана и сложи първата снимка — тази с петното от торта върху нея — в центъра на светлината. — Брой стълбовете на оградата между задницата на кучето и дясната страна на снимката.
— Не стълбове, а колове. — Той ги преброи. Виждаше четири и част от петия, въпреки че мършавите задни крака на кучето почти го закриваха.
— Сега виж тази.
Тя сложи пред него четвъртата снимка. Сега се виждаше целият пети кол и част от шестия. Така че той знаеше — или смяташе — че ще види смесица от много стар анимационен филм и една от онези „книжки за прелистване“, които правеше в училище, когато не знаеше къде да дене ръцете си.
Наистина последните двайсет и пет секунди от лентата бяха такива, въпреки че, помисли си Кевин, картинките, които беше рисувал той във втори клас, бяха наистина по-добри… възприемането на действието на боксьора, който вдигаше и сваляше ръцете си, беше по-гладко. В последните двайсет и пет секунди на видеолентата действието се движеше накъсано и на тласъци, така че в сравнение с него старите филми за полицаите от Кийстоун изглеждаха като чудо на съвременната филмова техника.
Все пак ключовата дума беше действие и тя ги беше омагьосала всички — дори Пап. Изгледаха минутата филм три пъти, без да кажат нито дума. Не се чуваше нищо друго освен дишането им: бързото и гладко през нос на Кевин, по-дълбокото на баща му, влажното хриптене на Пап през тесния му гръден кош.
А първите трийсетина секунди…
Той очакваше действие, предполагаше, че ще има — в блокчето му имаше действие, както имаше действие и в анимационните филми в събота сутрин, които бяха просто по-усложнен вариант на блокчето, но това, което не беше очаквал, беше, че първите трийсет секунди на лентата не бяха като гледането на страниците, които бързо преминават под палеца ти, не бяха дори като примитивно анимационно филмче. Първите трийсет секунди (по-точно, двайсет и осем) — неговите единични снимки — странно приличаха на истински филм. Не на холивудски филм, разбира се, дори не на някой от евтините филми на ужасите, които Мег понякога го тормозеше да взима под наем за техния видеомагнетофон, когато майка им и баща им излизаха вечер; бяха по-скоро като парче от домашен филм, направен от някой, който току-що е получил осеммилиметрова камера и все още не знае добре как да си служи с нея.
През тези първи двайсет и осем секунди черното, куче с неопределена порода ходеше на едва доловими тласъци покрай оградата, от която се виждаха пет, шест, седем кола — то дори спираше втори път край един от тях, за да го подуши, очевидно за да прочете още една от онези кучешки телеграми. После продължаваше с глава, наведена към оградата и със задница към апарата. А в средата на първата част Кевин забеляза още нещо, което не беше виждал преди: фотографът очевидно беше движил апарата си, за да запази кучето в кадър. Ако той (или тя) не беше направил това, кучето просто щеше да излезе извън снимката и на нея щеше да остане само оградата. Коловете в десния край на първите две или три снимки изчезваха отвъд дясната граница на снимката, а от лявата страна се появяваха нови колове. Виждаше се, че са нови, защото върхът на единия от двата най-десни кола беше отчупен. Сега той вече не беше в кадър.
Кучето отново започна да души… и после вдигна глава. Здравото му ухо се изправи; онова, което лежеше безформено и отпуснато — последица от някакъв отдавнашен бой, се опита да направи същото. Нямаше звук, но Кевин почувства с неоспорима увереност, че кучето започва да ръмжи. Кучето усещаше нещо или някого. Какво или кого?
Кевин погледна сянката, на която отначало не бяха обърнали внимание, която бяха помислили за сянка на клон или може би на телефонен стълб и разбра.