Главата на кучето започна да се обръща… и точно тогава започна втората част на този странен „филм“ — трийсет секунди накъсано и подскачащо действие, от което те заболява главата и в очните ти ябълки почват да парят. Пап е имал предчувствие, помисли си Кевин, или може би дори е чел за неща като това. Както и да е, това беше доказано и беше твърде очевидно, за да се нуждае от отбелязване. Когато снимките се приближаха плътно една до друга, дори точно една след друга, действието ма „филма“ протичаше почти гладко. Не съвсем, но почти. Но когато времето между фотографиите беше по-голямо, това, което гледаха, ставаше дразнещо за очите, защото те искаха да видят или игрален филм, или поредица от неподвижни снимки, а виждаха и двете, и нито едното.
Времето течеше и в този плосък полароиден свят. Не със същата скорост, както течеше в този
(реален?)
свят, защото слънцето вече трябваше да е изгряло (или залязло) повече от три пъти и това, което щеше да прави кучето, щеше да е направено (ако въобще то имаше да прави нещо), а ако не, то просто щеше да си отиде и щеше да остане само неподвижната и като че ли вечна разрушена ограда от колове, която да охранява неподвижната морава, но то течеше.
Главата на кучето се завърташе, за да се обърне към фотографа — собственик на сянката, както глава на куче, хванато на каишка — в един миг лицето и дори формата на главата бяха скрити от клатещото се ухо; после се виждаше едно черно-кафяво око, заобиколено от кръгъл и някак си мръсен белтък, който навяваше на Кевин мисълта за развалено яйце; после се виждаше половината муцуна с леко сбърчени устни, като че ли кучето се готвеше да започне да лае или ръмжи; последно от всичко се виждаше три четвърти от муцуната, която по някакъв начин беше по-ужасна, отколкото се полагаше на муцуна на обикновено куче дори и на зло. Белите петънца около нея показваха, че то вече не е младо. В самия край на лентата се виждаше, че устните на кучето наистина се дръпват назад. Имаше и отблясък на нещо бяло, което Кевин помисли за зъб. Не го беше видял до третото пускане. Окото приковаваше погледа му. Беше око на убиец. Това куче без порода почти крещеше неистово. И беше безименно — той знаеше и това. Знаеше без всякакво съмнение, че никакъв полароиден мъж, нито полароидна жена, нито полароидно дете не бяха дали име на това полароидно куче — то беше улично, родено улично, израснало улично, остаряло и станало зло улично — въплъщение на всички кучета, които някога са ходили по земята — безименни и бездомни, убиващи пилета, ядящи боклук от кофите, които отдавна са се научили да прекатурват, спящи в каналите и под верандите на изоставени къщи. Техните умове не са силни, но инстинктите им са остри и горещи. То…
Когато Пап Мерил заговори, Кевин така дълбоко и внезапно се сепна от мислите си, че за малко не изкрещя.
— Човекът, който е направил тези снимки — каза той. — Ако е бил човек, искам да кажа. Какво смятате, че е станало с него!
С помощта на дистанционното управление Пап беше спрял лентата на последната снимка. По снимката преминаваше ивица от смущение. На Кевин му се искаше тя да мине през окото на кучето, но ивицата беше малко по-долу. Окото гледаше право в тях — смъртоносно, някак глупашки убийствено — не, не глупашки, не съвсем, и това го правеше не просто плашещо, а ужасяващо — и никой всъщност не отговори на въпроса на Пап. Не бяха нужни повече снимки, за да се разбере какво ще стане по-нататък. Кучето може би беше чуло нещо — разбира се, че беше, и Кевин знаеше какво. Беше чуло този мляскащ лек вой.
Следващите снимки биха показали, че то продължава да се обръща и продължава да запълва кадъра все повече и повече, докато остане да се вижда само куче — нито запусната неравна морава, нито тротоар, нито сянка. Само кучето.
Което смяташе да атакува.
Което смяташе да убива, ако може.
Сухият глас на Кевин сякаш излизаше от гърлото на друг човек.
— Май не му харесва, че го снимат — каза той. Краткият смях на Пап прозвуча, сякаш счупиха сноп съчки за подпалки о коляно.
— Пренавийте я — каза господин Деливън.
— Искате да я видите цялата отново? — попита Пап.
— Не — само последните десетина секунди.
Пап върна касетата с дистанционното управление, после я пусна отново. Кучето обърна глава — на тласъци, като робот, който е стар и се разваля, но все още е опасен, и Кевин искаше да им каже: „Спрете веднага. Просто спрете. Просто спрете и да счупим апарата.“ Защото имаше и още нещо, нали? Нещо, за което не искаше да мисли, но скоро щеше да му се наложи — иска или не иска, — чувстваше как то цепи мозъка му като широкия гръб на кит.