— Още веднъж — каза господин Деливън. — Този път кадър по кадър. Можете ли да го направите?
— Ъхъ — каза Пап. — Тази проклета машина прави всичко, само дето не пере.
Този път по един кадър, по една снимка. Сега не беше като робот — не точно, по-скоро като някакъв странен часовник — нещо, което приличаше на екземплярите на Пап долу в магазина. Друс. Друс. Навеждане на глава. Скоро пред тях щеше да се изправи това безмилостно, почти идиотско око.
— Какво е това? — попита господин Деливън.
— Какво е кое? — попита Пап, като че ли не знаеше, че това е нещото, за което момчето беше искало да говорят онзи ден, това нещо, за което беше убеден, че е накарало момчето да иска да разбият апарата веднъж и завинаги.
— Под врата му — каза господин Деливън и посочи. — То не носи нашийник или марка, но около врата му има нещо на конец или на тънко въже.
— Не знам — каза невъзмутимо Пап. — Може би момчето ви знае. Младите имат по-остри очи от старите хора.
Господин Деливън се обърна към Кевин.
— Можеш ли да разбереш?
— Аз… — Кевин се запъна. — Наистина е малко.
Мислите му се върнаха към това, което беше казал баща му, когато излизаха от къщи. „Ако тя не те попита, няма нужда да й казваш… Просто това е начинът, по който се правят нещата в света на възрастните.“ Сега той просто беше попитал Кевин дали може да разбере какво е онова нещо под врата на кучето. Кевин всъщност не беше отговорил на този въпрос — беше казал нещо съвсем друго. „Наистина е малко.“
Така и беше. Факт беше, че въпреки това той знаеше какво е то…
Как го беше нарекъл баща му? Плъзгане по ръба на лъжата?
И той всъщност не можеше да го види. Не можеше. Въпреки това знаеше. Очите му само предполагаха — но сърцето му разбираше. Просто както сърцето му беше разбрало, че, ако е прав, апаратът трябва да бъде унищожен. Трябва.
В този миг Пап Мерил изведнъж беше осенен от вдъхновение. Той стана и изключи телевизора.
— Снимките са долу. Донесох ги заедно с видеолентата. Аз съм разглеждал това нещо и под лупа, но все още не мога да кажа… но то наистина изглежда познато, Господ да ме убие! Само да взема снимките и лупата.
— Ще дойдем с вас — каза Кевин, а това беше последното нещо на света, което искаше Пап, но тогава се намеси Деливън, Бог да го благослови, и каза, че след като разгледат последните две снимки под лупа, той би искал отново да види филма.
— Само за минута — каза Пап и излезе живо като птичка, която прелита от клон на клон на ябълково дърво, преди някой от тях да успее да протестира, ако някой от тях смяташе да го направи.
Кевин нямаше такова намерение. Онази мисъл най-сетне беше навлязла с чудовищния си гръб в мозъка му и независимо дали това му харесваше, трябваше да я приеме.
Тя беше проста, както е прост гърбът на кит — поне за окото на човек, чиято професия не е да изучава китовете — и същевременно беше колосална.
Не беше мисъл, а проста увереност. Имаше връзка с онази странна плоскост, която винаги имат снимките от полароид, с начина, по който те показват нещата само в две измерения, въпреки че това се отнася за всички видове снимки, само че другите снимки изглеждат, като че ли поне предполагат трето измерение, дори и тези, които са снети с прост „Кодак 110“.
Всъщност нещата на неговите снимки — снимките, показващи неща, които той никога не беше виждал нито през визьора на „Слънце“-то, нито някъде другаде, изглеждаха по същия начин — плоски, непоносимо двумерни.
С изключение на кучето.
Кучето не беше плоско. Кучето не беше безизразно — нещо, което можеш да разпознаеш, но което няма емоционално въздействие. Кучето не само като че ли предполагаше три измерения, но наистина ги имаше — така, както холограмата като че ли наистина има три измерения, или някой от онези триизмерни филми, за които трябва да си сложиш специални очила, за да не виждаш двойни образи.
„Това не е полароидно куче — помисли си Кевин — и то не принадлежи на света, в който полароидите правят снимки. Това е лудост, знам, че е така, но знам също и че е истина. Какво означава това? Защо моят апарат му прави снимки отново и отново… и кой полароиден мъж или полароидна жена го снима? Дали той или тя въобще го вижда? Ако това е триизмерно куче в двуизмерен свят, може би той или тя не го вижда… не може да го види. Казват, че за нас времето е четвъртото измерение и ние знаем, че го има, но не можем да го видим. Не можем дори да почувстваме как минава, въпреки че понякога, особено когато ни е скучно, май че ни изглежда, че го чувстваме.“