Но ако се замислиш по-добре, всичко това може би нямаше никакво значение и във всеки случай тези въпроси бяха прекалено трудни за него. Имаше други въпроси, които изглеждаха по-важни — жизнени въпроси, може би дори смъртоносни.
Например защо кучето беше в неговия апарат.
Искаше ли нещо от него или просто от когото и да е? Отначало той си беше помислил, че отговорът е „от когото и да е“ и че който и да е би послужил за това, защото всеки можеше да го снима и движението с всеки път напредваше. Но онова нещо около врата му, което не беше нашийник… което имаше нещо общо с него, Кевин Деливън, и с никого другиго. Искаше ли то да му направи нещо? Ако отговорът на този въпрос беше „да“, то останалите нямаха значение, защото беше дяволски очевидно какво искаше да направи кучето. То се съдържаше в мрачното му око, в ръмженето, което се виждаше, че тъкмо започваше. Помисли си, че то искаше две неща.
Първо да избяга.
После да убива.
„Там има човек с фотоапарат, който може би дори не вижда това куче — помисли си Кевин, — а ако фотографът не може да види кучето, може би и кучето не може да види фотографа, така че фотографът е в безопасност. Но ако кучето наистина е триизмерно, може би то вижда — може би вижда кой използва моя апарат. Може би все пак това не съм аз или не съм точно аз — може би неговата цел е този, който използва апарата.“
И все пак — онова нещо беше на врата му. Какво да каже за това?
Той помисли за тъмните очи на помияра — само една злобна искра ги разделяше от глупостта. Един Бог само знаеше как това куче беше влязло в този полароиден свят, но когато беше направена снимката, то можеше да вижда навън и искаше да излезе навън, и в сърцето си Кевин вярваше, че първото нещо, което то иска, е да го убие — нещото, което носеше на врата си, казваше, че първото нещо, което то иска, е да го убие, огласяваше, че първото нещо, което то иска, е да го убие първо, а след това?
Какво пък, след Кевин и всеки друг ще свърши работа.
Абсолютно всеки.
Това някак приличаше на още една игра, която си играл, когато си бил малко дете, нали? Беше като „великанска крачка“. Кучето се е разхождало покрай оградата. Кучето е чуло полароида — мляскащия лек вой. То се е обърнало и е видяло… какво? Собствения си свят или вселена? Свят или вселена, която толкова прилича на неговата собствена, че то е видяло или усетило, че може или поне би могло да живее и ловува тук? Нямаше значение. Сега, всеки път, когато някой му правеше снимка, кучето идваше по-близко. То щеше да се приближава все повече, докато… е, докато какво? Докато някак си се провре?
— Това е глупаво — промърмори той. — Никога не би се провряло.
— Какво? — попита баща, му, сепнат от собствените си размишления.
— Нищо — каза Кевин. — Просто си говорех сам…
Тогава, отдолу, приглушено, но разбираемо те чуха как Пап Мерил вика със смесица от ужас, раздразнение и изненада:
— Изсрах се на метеното! По дяволите!
Кевин и баща му се спогледаха изненадани.
— Да отидем да видим какво се е случило — каза баща му и стана. — Надявам се да не е паднал и да си е счупил ръката или нещо такова. Искам да кажа, част от мен се надява да е така, но… нали разбираш.
Кевин си помисли: „А ако е правил снимки? А ако онова куче е долу?“
В гласа на стареца не беше прозвучал страх и, разбира се, на практика не беше възможно куче, което изглежда като средна по големина немска овчарка, да успее да излезе през апарат с размерите на „Слънце 660“ или от някоя от снимките, направени с него. Със същия успех можеше да се прекара камила през иглено ухо.
И все пак, докато следваше баща си по стълбите към мрачния панаир долу, той почувства страх и за двамата — за тримата.
Докато слизаше по стълбите, Пап Мерил беше щастлив като мида при силен прилив.
Той се беше приготвил, ако му се наложи, да направи смяната пред очите им. Можеше да възникне проблем, ако беше само момчето, което едва след година щеше да започне да мисли, че знае всичко, но таткото на момчето — о, да се измами този приятен човек нямаше да бъде по-трудно, отколкото да откраднеш биберон от бебе. Беше ли разказал той на момчето за кашата, която бе забъркал едно време? По начина, по който момчето го гледаше — нов, внимателен начин — Пап съдеше, че вероятно му беше разказал. И какво друго беше казал бащата на сина си? Е, ще видим. „Разрешава ли ти да му викаш Пап? Това означава, че планира да те изиграе.“ Това първо. „Той е змия, скрита в тревата, синко.“ Това второ. И, разбира се, накрая имаше и награда: „Остави ме аз да говоря, момче. Аз го познавам по-добре от тебе. Само ме остави да се оправя с всичко сам.“ Хора като Деливън бяха за Пап Мерил това, което за някои хора беше едно голямо хубаво блюдо с пържено пиле — меко, вкусно, сочно и само се отделя от костите. Някога самият Деливън беше бил малко повече от дете и никога нямаше да разбере, че не Пап беше сложил пръста му там, където скърца вратата, а той сам. Този човек можеше да отиде при жена си и тя щеше да поизстиска старата си побъркана леля, която беше тъпкана със стодоларови банкноти, и Деливън щеше да бъде в немилост за известно време, но после тя щеше да му прости. Той не само не беше видял нещата така — въобще не ги беше видял. И сега само заради идиотското време, което идваше и си отиваше без никаква помощ от никого, той си мислеше, че знае всичко, което има да се знае за Реджиналд Марион Мерил.