Което беше точно това, което искаше Пап.
Ами да, можеше да размени единия апарат с другия направо пред бащата и Деливън никога нямаше да види нищо — толкова беше сигурен, че познава стария Пап.
Но така беше по-добре.
Човек никога не си определя среща с късмета — той има навик просто да не идва, когато хората най-много се нуждаят от него. Но ако ти се изпречи на пътя сам… е, разумно е да пуснеш всичко, което държиш, и да се погрижиш за него — да го нахраниш и напоиш, колкото можеш по-обилно. Късметът винаги се отплаща, ако се отнасяш добре с него.
И така, той бързо отиде до работната маса, наведе се и извади отдолу полароида „Слънце“ със счупения обектив. Сложи го на масата, извади халка с ключове от джоба си (след като бързо погледна през рамо, за да се увери, че никой от двамата не е решил все пак да слезе) и избра малък ключ, с който се отваряше заключеното чекмедже, което заемаше цялата лява страна на масата. В това дълбоко чекмедже имаше известен брой златни жълтици, албум с марки, в който най-малко ценната имаше цена шестстотин долара според последния каталог за марки „Скот“; колекция от монети, която струваше приблизително деветнайсет хиляди долара, две дузини лъскави снимки на жена с притворени очи, която имаше полова среща, с шотландско пони, банкноти на сума малко над две хиляди долара.
Парите, които той съхраняваше в най-различни тенекиени кутии, бяха пари от върнати заеми. Джон Деливън би разпознал банкнотите. Всичките бяха смачкани десетачки.
Пап прибра апарата „Слънце 660“ на Кевин и върна халката с ключове обратно в джоба си. После бутна апарата със счупения обектив от ръба на работната маса (отново) и извика достатъчно високо, за да могат да го чуят:
— Изсрах се на метеното! По дяволите!
После изобрази на лицето си съответния израз на ужас и разочарование и ги изчака да дотичат, за да видят какво се е случило.
— Пап? — извика Кевин. — Господин Мерил? Добре ли сте?
— Ъхъ — каза той. — Не си ударих нищо освен проклетата гордост? Този апарат сигурно има просто лош късмет. Наведох се да отворя чекмеджето с инструментите, искам да кажа, и съборих тази проклетия право на пода. Само че смятам, че този път не му се е разминало. Не знам дали трябва да кажа, че съжалявам, или не. Искам да кажа, нали смяташе да…
Той подаде с извинение апарата на Кевин, който го взе, погледна счупения обектив и разцепената пластмаса на корпуса до него.
— Не, няма нищо — каза му Кевин, докато въртеше апарата в ръцете си — но не го държеше по същия предпазлив, колеблив начин, както правеше преди — като че ли апаратът не беше направен от пластмаса, а от някакъв експлозив. — Така или иначе смятах да го строша.
— Мисля, че съм ти спестил грижите.
— Бих се почувствал по-добре… — започна Кевин.
— Ъхъ, ъхъ. Точно същото чувствам за мишките. Смейте се, ако искате, но когато хвана някоя в капан и тя е мъртва, аз все пак я удрям с метлата. Само за да съм сигурен, искам да кажа.
Кевин леко се усмихна, после погледна към баща си.
— Той каза, че там отзад има дръвник, татко…
— В бараката имам и много добър чук, ако някой не го е взел.
— Имаш ли нещо против, татко?
— Апаратът си е твой, Кев — каза Деливън. Той хвърли поглед, пълен с недоверие, към Пап, но това беше поглед, който казваше, че той не вярва на Пап по общи съображения, а не по някаква конкретна причина. — Щом това ще те накара да се чувстваш по-добре, мисля, че решението ти е правилно.
— Добре — каза Кевин. Той почувства как от раменете му пада огромна тежест — не, тежестта беше паднала от сърцето му. Със счупен обектив апаратът сигурно беше безполезен… но той нямаше да се почувства наистина спокоен, докато не го видеше на, части около дръвника на Пап. Завъртя го в ръцете си, отпред-назад и отзад-напред, развеселен и удивен от това колко му харесва начинът, по който изглеждаше счупеният апарат.