Пап извади лупата и се наведе над снимката.
— Гръм да ме порази! — каза той и се изправи. — Вратовръзка шнурче! Значи това било! Как не можах да го позная!
— Сигурно защото това не е нещо, което едно куче носи на врата си — каза Кевин със същия дървен глас. Те бяха тук само от около четирийсет и пет минути, но той се чувстваше, сякаш е остарял с още петнайсет години. „Най-важното е — отново и отново повтаряше мозъкът му, — че апарата го няма. Останали са само парчета. И цялото кралско войнство, и всички хора, които правят фотоапарати във фабриката за полароиди в Шенектади не могат да го сглобят отново.“
Да, и трябваше да благодари на Бога. Защото това беше краят. Що се отнасяше до Кевин, ако той отново се срещнеше със свръхестественото, преди да стане на осемдесет години, това щеше да е твърде скоро за него.
— Освен това тя е много малка — отбеляза господин Деливън. — Аз присъствах, когато Кевин я извади от кутията и всички знаехме какво е. Единствената загадка беше каква щеше да бъде закопчалката тази година. Все си правехме шеги за това.
— А какво има на закопчалката? — попита Пап и отново се взря във фотографията… или поне се вторачи в нея. Кевин би се заклел пред всеки съд в страната, че да се взреш в снимка от полароид не е възможно.
— Птичка — каза Кевин. — Сигурен съм, че е кълвач. И кучето на снимката носи точно това на врата си. Вратовръзка шнурче с кълвач на закопчалката.
— Господи! — каза Пап. По свой собствен начин той беше един от най-добрите актьори на света, но нямаше никаква нужда да симулира изненадата, която изпита сега.
Господин Деливън рязко събра накуп всички снимки.
— Да хвърлим всички тези проклети неща в печката — каза той.
Когато Кевин и баща му се прибраха вкъщи, беше пет и десет и започваше да ръми. Двегодишната Тойота на госпожа Деливън не беше в двора, но тя се беше прибирала и пак беше излязла. На кухненската маса имаше бележка, закрепена между солта и пипера. Когато Кевин я разгъна, от нея изпадна десетдоларова банкнота.
На бриджа Джейн Дойън ме покани да отидем с Мег и да вечеряме с нея в „Бонанса“, докато съпругът й е в командировка в Питсбърг и й е скучно сама вкъщи. Аз й казах, че ще се радвам. Особено Мег. Знаеш колко обича да се чувства „едно от момичетата“! Надявам се, че нямаш нищо против да ядеш в „самотно великолепие“. Защо не си поръчаш пица и нещо за пиене, а когато баща ти се прибере, той също ще си поръча нещо. Той не обича претоплена пица и знаеш, че ще иска две-три бири.
Те се спогледаха и си казаха: „Е, това е нещо, за което не трябва да се тревожим“, без да го казват на глас. Явно нито тя, нито Мег бяха забелязали, че колата на господин Деливън си стои в гаража.
— Искаш ли аз да… — започна Кевин, но нямаше нужда да довършва, защото баща му го прекъсна:
— Да. Провери. Веднага.
Кевин се затича, вземайки стъпалата по две, и влезе в стаята си. Той имаше бюро и чин. Долното чекмедже на чина беше пълно с предмети, които Кевин наричаше просто „неща“ — предмети, които нямаше да е редно да изхвърли, въпреки че на практика нямаше да ги използва. Там беше джобният часовник на дядо му — тежък, кръгъл, великолепен… и толкова ръждясал, че часовникарят в Люистън, при когото го бяха занесли с майка му само да го види, поклати глава и го сложи обратно на щанда. Имаше два чифта копчета за ръкавели и две единични копчета, вложка от „Пентхаус“, книга с меки корици, наречена „Шеги на едро“, и уокмен „Сони“, който по някаква причина беше придобил навика да яде лентата от касетите, които трябваше да свирят в него. Това бяха просто неща и толкова. Нямаше друга дума, с която да ги нарече.
Част от нещата, разбира се, бяха и тринайсетте връзки шнурчета, които му беше изпращала леля Хилда за последните му тринайсет рождени дни.
Той ги извади една по една, преброи ги, стигна до дванайсет вместо до тринайсет, отново прерови чекмеджето и ги преброи отново. Все още бяха дванайсет.
— Няма ли я?
Кевин, който беше клекнал, извика и скочи на крака.
— Съжалявам — каза господин Деливън от вратата. — Тъпо беше.
— Няма нищо — каза Кевин. За миг се зачуди колко ли бързо може да бие сърцето на човек, преди въпросният човек да пукне от страх. — Просто съм… настръхнал. Глупаво е.
— Не е глупаво. — Баща му го погледна спокойно. — Когато видях онази лента, толкова се уплаших, че щях да захапя ръката си толкова дълбоко, че да стигна стомаха си.
Кевин го погледна с благодарност.