— Няма я, нали? — каза господин Деливън. — Тази с кълвача или каквото, по дяволите, трябва да изобразява?
— Не. Няма я.
— Апаратът в чекмеджето ли беше?
Кевин бавно кимна с глава.
— Пап — господин Мерил — каза да го оставя там, където си стои. Това беше част от разписанието, което беше съставил.
Нещо бързо премина през ума му и изчезна.
— Така че аз го сложих вътре.
— Гледай ти — каза тихо господин Деливън.
— Да.
Те се спогледаха един друг в здрача и после изведнъж Кевин се усмихна. Усмивката му беше като слънце, което пробива облаците.
— Какво?
— Спомних си какво почувствах — каза Кевин. — Замахнах с онзи чук с такава сила…
Господин Деливън също започна да се усмихва.
— Помислих, че ще ти се откъснат…
— …и когато го ударих, какъв звук ХРЯС! издаде…
— …разлетя се на всички страни…
— БУМ! — завърши Кевин. — Няма го!
Те се засмяха заедно в стаята на Кевин и Кевин усети, че почти — почти — се радва, че всичко това се е случило. Чувството на облекчение беше неизразимо и все пак толкова ясно, колкото и усещането, когато — било по щастлива случайност, било воден от някакво чувство, някой намери онази сърбяща точка на гърба на другия, която той не може сам да почеше, улучи я точно, за секунда предизвика само с докосването си чудновато по-лошо усещане, натискането на пръстите… и после, о, благословено облекчение!
Точно такова беше усещането баща му да знае за апарата.
— Няма го — каза Кевин. — Нали?
— Точно както я нямаше Хирошима, когато „Енола Гей“ пусна атомната бомба върху нея — отговори господин Деливън и после добави: — Направена на пух и прах, искам да кажа.
Кевин зяпна към баща си и после избухна в безпомощен гръмогласен смях — почти крясък. Баща му се присъедини към него. След малко си поръчаха гарнирана пица. Когато в седем и двайсет Мери и Мег Деливън се прибраха вкъщи, двамата все още се подхилваха.
— Я, вие двамата изглеждате, като че ли сте намислили нещо — каза госпожа Деливън малко учудена. В тяхната веселост имаше нещо, което засегна онзи неин женски център — в дълбоката му част, в която полът се проявява напълно само при раждане и при бедствие — като леко неразположение. Синът и съпругът й приличаха на хора, които току-що са се разминали с катастрофа с кола. — Не искате ли да споделите и с дамите?
— Просто двама ергени се забавляват — каза господин Деливън.
— Страхотно се забавляват — подчерта Кевин, на което баща му добави: — Искаме да кажем — и те се спогледаха и отново започнаха да вият.
Мег, откровено объркана, погледна майка си и попита:
— Защо правят това, мамо?
А госпожа Деливън каза:
— Защото са момчета, миличка. Иди да си закачиш палтото.
Поп Мерил изпрати двамата Деливън — баща и син, и заключи вратата зад тях. Загаси всички светлини без тази над работната маса, извади ключовете си и отвори собственото си чекмедже за „неща“. Взе отвътре полароида „Слънце 660“ на Кевин Деливън, нащърбен, но иначе в ред, и го загледа втренчено. Той беше изплашил и бащата, и сина и това беше съвсем ясно за Пап; беше изплашил и него и все още го плашеше. Но да сложиш такова нещо на дръвника и да го раздробиш на парчета? Това беше лудост.
Имаше начин да се спечели нещо от тази проклетия.
Винаги имаше начин.
Пап отново го заключи в чекмеджето. Трябваше да преспи и на сутринта щеше да знае какво да прави. Всъщност вече имаше една дяволски добра идея.
Стана, изключи лампата и тръгна в мрака към стъпалата, които водеха към апартамента му. Краката му сами намираха пътя си.
По средата на стълбите се спря.
Почувства желание — удивително силно желание — да се върне и да разгледа апарата отново. Защо, за Бога? Дори нямаше никакъв филм за това безбожно нещо… но нямаше и намерение да прави снимки с него.
Ако някой друг искаше да прави снимки, да наблюдава напредването на кучето, то купувачът беше добре дошъл. На своя отговорност, както винаги казваше. Нека си носи отговорността, ако иска. Що се отнасяше до него, той по-скоро би влязъл в клетка, пълна с лъвове, дори без камшик. И все пак…
— Откажи се — каза той рязко в тъмнината. Звукът на собствения му глас го сепна и той се качи горе, без да се обръща.
ГЛАВА 7
Много рано на другата сутрин Кевин Деливън сънува кошмар — толкова ужасен, че си спомняше само части от него като отделни музикални фрагменти, чути по радио с дефектен високоговорител.
Разхождаше се по някакъв загубен град. Очевидно той беше скитник, защото носеше торба на гърба си. Името на града беше Оутли и Кевин имаше представа, че това е или в щата Върмонт, или Ню Йорк. „Знаете ли някой да дава работа в Оутли?“ — попита той един старец, който буташе пазарска количка по разбития тротоар. В количката нямаше продукти — тя беше пълна с някакъв боклук и Кевин разбра, че този човек е алкохолик. „Махай се! — изкрещя алкохоликът. — Махай се! Крадец! Мръсен крадец!“