Това винаги беше толкова лесно, колкото да вземеш бонбона на бебе.
Досега.
Пап не пазеше картотека с надпис „ЛУДИ ШАПКАРИ“ в чекмеджето си, също както не пазеше картотека „КОЛЕКЦИОНЕРИ НА МОНЕТИ“ или „КОЛЕКЦИОНЕРИ НА МАРКИ“. Най-многото, което имаше, беше парцаливото тефтерче с телефонни номера, което пазеше в задния си джоб (който, също както и портмонето му беше приел леко извитата неблагородна форма на бута, до който се притискаше всеки ден). Пап пазеше картотеките си там, където човек с работа като неговата трябва винаги да ги пази — в главата си. Имаше осем завършени Луди шапкари, с които имаше работа от години — хора, които не се занимаваха с окултни науки само повърхностно, а се бяха потопили напълно в тях. Най-богатият беше един пенсиониран индустриалец на име Маккарти, който живееше на собствения си остров на около дванайсет мили от брега. Този човек презираше лодките и държеше на постоянна служба пилот, който го прекарваше със самолет до континента и обратно, когато имаше нужда.
Пап отиде при него на 28-и септември — в деня, след като получи апарата от Кевин (той не мислеше, не можеше да мисли за това като за грабеж — така или иначе момчето смяташе да разбие апарата на парчета). Отиде със старата си, но отлично поддържана кола до едно частно летище малко на север от Бутбей Харбър, после стисна зъби, присви очи и прегърна здраво стоманената касетка с полароида „Слънце 660“, докато самолетът „Бийчкрафт“ на Лудия шапкар се втурна по черната писта като палав кон и се издигна във въздуха тъкмо когато Пап беше сигурен, че ще паднат извън издигнатата над брега писта и ще станат на кайма на скалите под тях, и литна към есенните небеса. Беше правил два пъти това пътешествие и всеки път се беше заклевал, че никога вече няма да се качи на този проклет летящ ковчег.
Те подскачаха и пропадаха на по-малко от двеста метра над гладния Атлантик, а пилотът през целия път радостно говореше. Пап кимаше и казваше „ъхъ“, когато му се струваше, че му е мястото да го каже, въпреки че повече го интересуваше неговата неизбежна гибел, отколкото нещо от това, което казваше пилотът.
После островът се появи пред тях със своята ужасно, неприятно, самоубийствено къса писта за приземяване и с широката си къща от червени тухли и гладък камък и пилотът рязко се спусна надолу, а бедният, пълен с киселини стомах на Пап остана някъде във въздуха над тях, после се приземиха с удар и по някакъв чудотворен начин започнаха да рулират, докато спрат — все още живи и здрави, а Пап можеше спокойно отново да повярва, че Бог е само още една измишльотина на Лудите шапкари… поне докато станеше време да се връща в този проклет самолет за обратното пътуване.
— Забележителен ден за летене, нали, господин Мерил? — попита пилотът и разгъна стълбичката пред него.
— От най-хубавите — изръмжа той, после закрачи по пътеката към къщата, пред вратата на която пуйката от Деня на благодарността стоеше и се усмихваше в приятно предчувствие. Пап беше обещал да му покаже „най-страхотното нещо, което ми е попадало“, а Седрик Маккарти гореше от нетърпение да го види. Щеше да му хвърли един бърз поглед от уважение, помисли си Пап, и после ще се бръкне. Той се върна на сушата след четирийсет и пет минути — този път почти не забелязваше ударите, подскоците и главозамайващите спускания, когато „Бийчкрафт“-ът попадна в случайна въздушна яма. Сега той беше един наказан, мрачен човек.
Той беше насочил полароида към Лудия шапкар и му беше направил снимка. Докато я чакаха да се прояви, Лудият шапкар направи снимка на Пап… а когато светкавицата угасна, беше ли чул нещо? Беше ли чул дълбокото, грозно ръмжене на черното куче, или това беше само във въображението му? Най-вероятно във въображението. През живота си Пап беше правил великолепни сделки, а това не се прави без въображение.
И все пак…
Седрик Маккарти — типичен пенсиониран индустриалец и изключителен Луд шапкар, гледаше проявяването на снимките с някакво детско нетърпение, но когато най-сетне те станаха ясни, той погледна към Пап развеселено и дори леко презрително и Пап разбра с непогрешимата си интуиция, която беше развил в продължение на повече от петдесет години, че приказките и намеците, с които обясняваше, че има и друг клиент, който просто ще се продаде, за да получи възможност да купи този апарат — никой от тези обикновено убедителни похвати няма да свърши работа. Пред очите на Седрик Маккарти беше паднала голяма оранжева табела „НЕ РАБОТИ“.
Но защо?
Защо, дявол да го вземе?
На снимката, която беше направил Пап, блясъкът, който беше забелязал Кевин между бръчките на черната муцуна на кучето, очевидно беше станал на зъб — само че думата „зъб“ не изразяваше всичко. Това беше остър зъб на звяр. На тази, която беше направил Маккарти, се виждаше и началото на съседните зъби.