„Това проклето куче има уста като капан за мечки“ — помисли си Пап. Без да иска, в ума му изникна образът на ръката му в тази кучешка уста. Той видя не как кучето я хапе, а как я нарязва на парчета — така, както многото зъби на триона разрязват кората, листата и малките клони на дървото. — „Колко ли би продължило това?“ — почуди се той, погледна към подлите очи, които го гледаха втренчено зад издължената му муцуна, и разбра, че не би траяло дълго. Ами ако вместо това кучето го захапе за слабините? Тогава…
Но Маккарти беше казал нещо и чакаше отговор. Пап го погледна и тлеещата му надежда, че ще направи сделка, която още хранеше, угасна.
Изключителният Луд шапкар, който с удоволствие би прекарал следобеда с вас в опити да извика духа на вашия мил починал чичо Нед, го нямаше. На негово място беше другата страна на Маккарти: твърдоглавият реалист, който беше влизал в класацията на списанието „Форчън“ на най-богатите хора на Америка дванайсет години подред — не защото беше празноглавец, който е имал щастието да наследи едновременно много пари и честни, способни подчинени, а защото беше гений в областта на проектирането и разработките по аеродинамика. Не беше толкова богат, колкото Хауърд Хюз, но не беше и толкова побъркан, колкото беше станал накрая Хюз. Когато ставаше въпрос за психически явления, този човек беше Луд шапкар. Извън тази област обаче той беше акула, пред която такива като Пап Мерил изглеждаха като попови лъжички, плуващи в кална локва.
— Съжалявам — каза Пап. — Бях се разсеял за малко, господин Маккарти.
— Казах, че е интригуващо — каза Маккарти. — Особено леките намеци за движещото се време между снимките. Как става това? Апарат в апарата?
— Не разбирам какво искате да кажете.
— Не, не е апарат — повтори Маккарти, говореше на себе си. Вдигна апарата и го разклати близо до ухото си. — По-скоро е някакво устройство с барабан.
Пап се загледа в него без въобще да разбира за какво говори… освен че каквото и да беше, то се превеждаше като „НЕ РАБОТИ“. Такова проклето безбожно пътуване в малкия самолет (а скоро трябваше да го извърши отново), и то за нищо. Но защо? Защо! Беше толкова сигурен за този човек, който, ако му кажеш, че Бруклинският мост е спектрална илюзия от „отвъдния свят“, може и да ти повярва. Тогава защо!
— Прорези, разбира се! — каза Маккарти, зарадван като дете. — Прорези Вътре в корпуса има кръгов ремък на макари с няколко прореза. Всеки прорез съдържа проявена снимка на това куче. Това, че се променят, показва — той отново внимателно погледна снимките, — да, че това куче може да е филмирано, а полароидните снимки да са направени от отделните кадри. Когато се освободи затворът, снимката пада от прореза си и излиза навън. Батерията завърта ремъка толкова, че да го позиционира върху следващата снимка и — заповядайте!
Приятното му изражение изведнъж беше изчезнало и Пап видя човек, който изглеждаше така, сякаш беше постигнал славата и богатството си, като беше вървял върху смазаните, кървящи тела на конкурентите си… и се беше радвал на това.
— Джо ще ви откара обратно — каза той. Гласът му беше станал леден и безизразен. — Добър сте, господин Мерил (този човек, мрачно осъзна Пап, никога вече нямаше да го нарече Пап), трябва да призная. Но тук се разкрихте, макар че успяхте да ме заблудите. Колко смятахте да ми вземете? Всичко се оказа беше напразно, нали?
— Не съм смятал да ви взема и пукната стотинка — смело излъга Пап. — Никога не съм ви продал нито едно нещо, за което да не съм смятал, че е истинско, и това, което искам да кажа, е, че това се отнася и за този апарат.
— Повдига ми се от вас — каза Маккарти. — Не защото ви вярвах; аз съм вярвал и на други, които се оказваха мошеници и лъжци. Не защото сте ми взели парите — това не е най-важното. Повдига ми се от вас, защото от хора като вас научните изследвания на психическите явления са изостанали векове назад, стават само за посмешище — затворен свят на побъркани и глупаци. Единственото утешение е това, че рано или късно хора като вас винаги се разкриват. Ставате лакоми и се опитвате да направите някаква нелепост като това, Не искам да ви виждам, господин Мерил.
Пап беше захапал лулата си в уста, а в треперещата си ръка държеше запалка „Диамантен пламък“. Маккарти го посочи с пръст и заедно с ледените му очи този пръст изглеждаше като дуло на пистолет.