— И ако запалите това смърдящо нещо тук — каза той, — ще накарам Джо да ви го извади от устата и да изсипе жарта в панталоните ви отзад. Така че ако не искате да напуснете къщата ми с пламтящ задник, предлагам ви…
— Какво ви става, господин Маккарти? — изблея Пап. — Тези снимки не излязоха отвътре проявени! Вие ги видяхте как се проявяват със собствените си очи!
— Емулсия, която всеки хлапак ще измайстори с препарати за дванайсет долара — студено каза Маккарти. — Това не е катализаторен фиксаж, какъвто използват хората от „Полароид“, но е нещо подобно. Вие проявявате снимките — или ги създавате от филм, ако правите това — занасяте ги в стандартна тъмна стаичка и ги намазвате отгоре със сместа. Когато изсъхнат, вие ги зареждате. Плътно сиво с бяла рамка. После светлината разрушава домашно приготвената ви емулсия, предизвиква химическа промяна и се изпарява, а отдолу се показва снимка, която сте правили сам преди часове, дни или седмици. Джо!
Преди Пап да може да каже нещо друго, ръцете му бяха хванати и той не толкова премина, колкото беше избутан през обширната, облицована със стъкло всекидневна. И без това не би казал нищо. Още едно от нещата, които добрият бизнесмен трябва да знае, е да разбира кога е победен. Все пак му се искаше да извика през рамо: „Някаква изрусена тъпанарка с кристално кълбо, което е поръчала от списание «Съдба», пуска книга, лампа или нотен лист да лети по стаята и вие се насирате, а когато ви показвам апарат, който прави снимки от някакъв друг свят, вие ме изхвърляте! Вие сте луд като шапкар, така си е! Е, майната ви! Има и други риби в морето!“ Така и беше.
На пети октомври Пап влезе в отлично поддържаната си кола и отиде в Портланд на посещение при сестрите Пъс.
Сестрите Пъс бяха еднояйчни близначки, които живееха в Портланд. Те бяха на около осемдесет, но изглеждаха по-стари от Стоунхендж. Пушеха „Кемъл“ цигара от цигара и го бяха правили от седемнайсетгодишна възраст, както щастливо ви го казваха. Никога не бяха кашляли въпреки шестте кутии, които изпушваха общо всеки ден. Возеха ги — в редките случаи, в които напускаха големия си тухлен дворец в колониален стил — в „Линкълн Континентал“, модел 1958, който имаше мрачния блясък на катафалка. Превозното средство се управляваше от една негърка, която беше съвсем малко по-млада от самите сестри Пъс. Шофьорката най-вероятно беше няма, но може би беше нещо по-особено — едно от наистина мълчаливите човешки същества, които Господ някога е сътворил. Пап не знаеше и никога не беше питал. Той беше имал работа с двете стари дами почти от трийсет години, а негърката беше при тях през цялото това време — главно караше колата, понякога я миеше, понякога косеше моравата или подстригваше плета около къщата, понякога крачеше към пощенската кутия на ъгъла с писма от сестрите Пъс до Бог знае кого (той не знаеше дали негърката въобще беше влизала и дали я пускаха в къщата, но никога не я беше виждал там) и през цялото това време той никога не беше чувал това чудесно създание да проговори.
Дворецът в колониален стил беше в окръга Брам Хол на Портланд, което за Портланд беше това, което е кварталът Бийкън Хил за Бостън. За Бостън — този град на боба и треската — се казваше, че фамилията Кабът говори само с фамилията Лоуъл, а фамилията Лоуъл говори само с Бога, но сестрите Пъс и малкото останали техни връстници в Портланд спокойно можеха да твърдят и твърдяха, че фамилията Лоуъл само се е включила като частна линия години след като фамилията Диър и връстниците им от Портланд бяха установили първоначалната връзка.
И, разбира се, никой, който беше с всичкия си, не би ги нарекъл „сестрите Пъс“ в лицето им, както никой, който беше с всичкия си, не би си почесал носа с верижен трион. Те бяха „сестрите Пъс“ само когато не присъстваха (и когато човек беше наистина сигурен, че е в компания, в която няма някое дрънкало), а истинските им имена биха госпожица Елюсипъс Диър и госпожа Мелюсипъс Верил. Баща им в своята решимост да съчетае правоверното християнство с демонстрацията на своята ерудиция им беше дал две от трите имена на близнаците, които бяха станали светии… но които за нещастие бяха светии от мъжки пол.
Съпругът на Мелюсипъс беше умрял преди много години по-точно по време на битката при залива Лайте през 1944 година, но оттогава тя решително беше запазила името му, поради което ставаше невъзможно да ги наричат „госпожиците Диър“. Не — трябваше да се упражняваш да изговаряш тези проклети извъртени имена, докато излязат от устата ти гладки като лайно от задник, намазан с восък. Ако сбъркаш веднъж, те ти го натякват и можеш да изгубиш благоволението им за цели шест месеца или за година. Ако сбъркаш два пъти, не си прави труда да им се обаждаш отново. Никога.