Пап караше със стоманената касетка, в която беше фотоапаратът полароид, на седалката до него и безкрайно си повтаряше имената им с тих глас:
— Елюсипъс. Мелюсипъс. Елюсипъс и Мелюсипъс. Ъхъ. Всичко е наред.
Но, както се разбра, това беше единственото нещо, което беше наред. Те поискаха да имат полароида не повече, отколкото го искаше Маккарти… макар че Пап беше толкова стреснат от онази среща, че влезе напълно подготвен да вземе десет хиляди долара по-малко — или петдесет процента от първоначалната му лична оценка на това, колко може да се измъкне от апарата.
Старата негърка почистваше листата с гребло и под тях се откриваше морава, която, въпреки че беше октомври, беше все още зелена като сукното на билярдна маса. Пап й кимна. Тя го погледна, погледна през него, и продължи да изтребва листата. Пап натисна звънеца и той издрънча някъде в дълбочината на къщата. Дворец изглеждаше съвсем правилно употребена дума за жилището на сестрите Пъс. Въпреки че то далеч не беше толкова голямо, колкото някои от старите домове в района Брамхол, постоянният полумрак, който цареше вътре, го правеше да изглежда много по-голямо. Звукът от звънеца наистина сякаш доплува от дълбините на стаите и коридорите, а звукът на този звънец винаги извикваше в ума на Пап определен образ: каруца с трупове, която минава по улиците на Лондон през годината на чумата, а каруцарят непрестанно бие камбаната си и вика: „Изнасяйте мъртвите си! Изнасяйте мъртвите си! В името на Бога, изнасяйте мъртвите си!“
Сестрата Пъс, която отвори вратата след около трийсет секунди, изглеждаше не само мъртва, но и балсамирана — мумия, между чиито устни някой на шега беше мушнал тлееща угарка.
— Мерил — каза госпожата. Роклята й беше тъмносиня, косата й беше в същия цвят. Тя се опита да му каже нещо, както важна дама би казала на търговски пътник, който е сбъркал вратата, но Пап видя, че тя беше по свой начин не по-малко възбудена, отколкото беше бил и онзи кучи син Маккарти — с тази разлика, че сестрите Пъс бяха родени в Мейн, израсли в Мейн и щяха да умрат в Мейн, докато Маккарти беше паднал някъде от Средния запад, където изкуството и занаята на мълчанието явно не се смятаха за важна част от възпитанието на детето.
Някъде иззад края на гостната от коридора прелетя сянка — едва се виждаше зад костеливото рамо на сестрата, която беше отворила вратата. Другата. О, те бяха нетърпеливи, наистина. Пап се зачуди дали все пак не може да изцеди от тях дванайсет хилядарки. Може би дори четиринайсет.
Пап знаеше, че би могъл да каже: „Дали имам честта да говоря с госпожица Диър, или с госпожа Верил?“ — и това щеше да бъде напълно и в реда на нещата, и учтиво, но той и по-рано беше имал работа с тези две ексцентрични стари кикимори и знаеше, че сестрата Пъс, която беше отворила вратата, не би повдигнала и вежда, нито би помръднала с ноздра, а просто би му казала коя е, но от това все пак би загубил минимум хиляда долара. Двете изпитваха голяма гордост от мъжките си имена и бяха склонни да се държат много по-любезно с човек, който е направил опит и не е познал, отколкото с човек, който е постъпил като страхливец.
И така, като бързо изрече наум молитва езикът му да не го провали сега, когато е настъпил моментът, той даде всичко, на което беше способен, и с удоволствие чу, че имената излязоха изпод езика му гладко като зехтин:
— Елюсипъс или Мелюсипъс? — попита той, а лицето му показваше, че не се притеснява от произнасянето на имената повече, отколкото ако те бяха Джоан или Кейт.
— Мелюсипъс, господин Мерил — каза тя и, добре, сега той беше господин Мерил и беше сигурен, че всичко ще мине толкова гладко, че повече едва ли би могло да се желае, но грешеше толкова, колкото би могло да се сгреши. — Ще влезете ли?
— Много благодаря — каза Пап и влезе в мрачните дълбини на двореца Диър.
— О, Боже — беше казала Елюсипъс Диър, когато полароидната снимка започна да се проявява.
— Колко жестоко изглежда! — каза Мелюсипъс Верил и гласът й беше пълен е истинско отвращение и страх.
Кучето наистина ставаше по-грозно — Пап трябваше да признае това — и имаше и още нещо, което го тревожеше още повече: подреждането на снимките във времето, изглежда, се ускоряваше.
Той беше сложил сестрите Пъс на канапето им в стил „Кралица, Ан“, за да направи демонстрационната снимка. Фотоапаратът светна с ярката бяла светлина на светкавицата си и това само за миг превърна стаята от зона на чистилището между земята на живите и тази на мъртвите, където съществуваха тези две антики, в нещо плоско и безвкусно като полицейска снимка на музей, в който е било извършено престъпление.