Само че снимката, която се появи, не изобразяваше сестрите Пъс, седнали една до друга на канапето в хола като две еднакви подпори за книги. Снимката изобразяваше черното куче — сега обърнато точно срещу фотоапарата и срещу този фотограф, който беше достатъчно луд, за да стои там и да продължава да му прави снимки. Сега всичките му зъби се виждаха в лудо, убийствено ръмжене, а главата се беше наклонила леко, по животински наляво. Тази глава, помисли си Пол, щеше да продължи да се накланя и тогава, когато то се хвърлеше към жертвата си, щеше да изпълнява две цели: да скрие уязвимата зона на врата му от възможно нападение и да постави главата в позиция, в която, след като зъбите здраво са захапали плътта, тя би могла да се изправи нагоре, отхапвайки голямо парче жива тъкан от мишената си.
— Толкова е ужасно — каза Елюсипъс и сложи мумифицирана ръка върху набръчканата плът на шията си.
— Толкова кошмарно — почти изстена Мелюсипъс и запали нова „Кемъл“ от угарката на старата, а ръката й трепереше толкова силно, че тя за малко не одраска напуканото и набраздено ъгълче на устата си.
— Това е абсолютно не-об-яс-ни-мо! — каза триумфално Пап, като си мислеше: „Бих искал да сте тук, господин Маккарти, доволен задник такъв. Ето тук две дами, които неведнъж са обиколили земята, но не мислят, че този проклет апарат е само някакъв карнавален фокус!“
— Дали показва нещо, което се е случило? — прошепна Мелюсипъс.
— Или нещо, което ще се случи? — добави Елюсипъс с не по-малко благоговеен шепот.
— Не знам — каза Пап. — Всичко, което знам, е, че през живота си съм виждал много чудновати неща, но никога не съм видял нещо по-чудновато от тези снимки.
— Не съм изненадана! — това беше Елюсипъс.
— Нито пък аз! — а това Мелюсипъс.
Пап възнамеряваше да започне разговор за цената — деликатен въпрос, независимо с кого си имаш работа, но най-деликатен от всичко, когато си имаш работа със сестрите Пъс — когато ставаше дума за пазарлък, те се държаха деликатно като две девици — каквато, доколкото знаеше Пап, беше поне едната от тях. Тъкмо решаваше да подходи с нещо от вида на: „Отначало никога не ми беше минавало през ума да продам нещо като това, но…“ (този подход беше по-стар и от сестрите Пъс — макар и не много, както можеш да разбереш, ако ги разгледаш по-отблизо — но когато си имаш работа с Луди шапкари, това ни най-малко няма значение; всъщност те обичаха да им казват това точно така, както малките деца обичат да им разказват многократно едни и същи приказки), когато Елюсипъс го повали на земята с думите:
— Не знам какво смята сестра ми, господин Мерил, но аз не бих се чувствала спокойно да обсъждам каквото и да било, предложено от вас — тук последва лека, болезнена пауза, — докато не занесете този ужасен… този фотоапарат или каквото и да е това ужасно нещо… обратно в колата си.
— Аз няма какво да добавя — каза Мелюсипъс, смачквайки полуизпушената си „Кемъл“ в пепелник с форма на риба, който правеше всичко само дето не можеше да изплюва угарките от цигари „Кемъл“.
— Призрачните фотографии — каза Елюсипъс — са нещо друго. Те имат известно…
— Достойнство — предложи Мелюсипъс.
— Да! Достойнство! А това куче… — старицата направо потрепери. — То изглежда като че ли е готово направо да изскочи от снимката и да ухапе някой от нас.
— Всички нас! — уточни Мелюсипъс.
Преди последната размяна на думи Пап беше убеден — може би защото му се налагаше да бъде, — че сестрите просто започват пазарлък и при това в един забележителен стил. Но тонът на гласовете им, а също така и лицата и фигурите им (ако можеше да се каже, че те имат такива неща като фигури) бяха такива, че просто не можеше да не им вярва. У тях нямаше съмнение, че „Слънце“-то показва някакъв вид паранормално поведение… прекалено паранормално, за да им хареса. Те не се пазаряха, не се преструваха, не му правеха номера, за да намалят цената. Когато те казаха, че не искат никаква част от апарата и от странното нещо, което той прави, искаха да кажат точно това; пък и не биха били така неучтиви с него (а в техните представи би изглеждало точно така) да предположат или дори да си въобразят, че целта на идването му е била да го продаде.