Пап огледа гостната. Тя беше като стаята на старата дама от един филм на ужасите, който някога беше гледал на своя видеомагнетофон — някакъв боклук, наречен „Изгорените жертви“, в който един голям стар здравеняк се опитваше да удави сина си в басейна, но никой дори не си съблече дрехите, за да го спаси. Стаята на онази стара дама беше пълна, препълнена, буквално натъпкана със стари и нови фотографии. Те бяха върху масите и върху камината във всякакви рамки; покриваха толкова голяма част от стените, че не можеше да се каже какви бяха шарките на тапетите.
Салонът на сестрите Пъс не изглеждаше чак толкова зле, но все пак имаше много фотографии — може би не по-малко от сто и петдесет, което изглеждаше три пъти повече, отколкото трябва в толкова малка и мрачна стая. Пап беше идвал тук достатъчно пъти, за да забележи повечето от тях, макар и бегло, а някои от тях познаваше и по-добре, защото именно той ги беше продал на Елюсипъс и Мелюсипъс.
Сестрите имаха много повече „призрачни фотографии“, както ги беше нарекла Елюсипъс Диър — може би общо хиляда, но явно дори и те бяха разбрали, че стая с размерите на тяхната гостна е ограничена както по отношение на изложбена площ, така и по отношение на вкус. Останалите призрачни фотографии бяха пръснати по останалите четиринайсет стаи. Пап ги беше виждал всичките. Той беше един от малкото щастливци, на които беше разрешено това, което сестрите Пъс с проста величественост наричаха „обиколката“. Но тук, в гостната, те пазеха ценните „призрачни фотографии“, а най-ценната от ценните привличаше погледа с простия факт, че стоеше в горда самота върху капака на затвореното пиано „Стейнуей“ до полукръглите прозорци. На нея един труп се издигаше от ковчега си пред очите на петдесет или шейсет ужасени опечалени. Беше фалшификация, разбира се. И дете на десет — по дяволите, дете на осем години — би разбрало, че е фалшификация. В сравнение с нея фотографиите на танцуващите елфи, която беше подлудила бедния Конан Дойл в края на живота му, изглеждаше съвършена. Всъщност като огледа стаята, Пап видя само две фотографии, които не са очевидни фалшификации. При тях беше необходимо по-близко изучаване, за да се разбере как бяха постигнати триковете. И все пак тези две древни кокошки, които през целия си живот бяха събирали „призрачни фотографии“ и се смятаха за големи експерти в тази област, се държаха като две момиченца от филм на ужасите, когато им беше показал не просто паранормална снимка, а истински дяволски паранормален фотоапарат, който не правеше своя трик само веднъж, след което да свърши — като онзи, който беше направил снимката на дамата призрак, която гледаше как ловците на лисици се връщат у дома, а такъв, който я правеше отново, и отново, и отново, И колко ли бяха изхарчили за такива неща, които не бяха нищо друго освен боклук! Хиляди? Десетки хиляди? Стотици…
— … да ни покажете? — питаше го Мелюсипъс.
Пап Мерил с усилие изкриви устните си в нещо, което явно беше прилично подобие на усмивката на доморасъл философ, защото те не показаха никаква изненада или недоверие.
— Извинете ме, мила госпожо — каза Пап. — Умът ми витаеше някъде за няколко минути. Мисля, че това се случва на всички с времето.
— Ние сме на осемдесет и три и нашите умове са ясни като стъкло на прозорец — каза Елюсипъс с явно неодобрение.
— Току-що измито стъкло на прозорец — добави Мелюсипъс. — Аз питах дали нямате някакви нови фотографии, които да ни покажете… след като махнете това отвратително нещо, разбира се.
— Минаха векове, откакто не сме виждали, наистина добри — каза Елюсипъс и запали нова „Кемъл“.
— Миналия месец бяхме на Конгреса на медиумите и гадателите от Нова Англия в Провиданс и докато лекциите бяха много задълбочени…
— … и въодушевяващи…
— …толкова много от фотографиите бяха откровени фалшификации! Дори дете на десет…
— … или седем…
— … може да го разбере. Така че… — Мелюсипъс направи пауза. Лицето й изразяваше объркване, което сякаш й причиняваше болка (мускулите на лицето й отдавна не можеха да изразяват леко задоволство или ведро разбиране) — Аз съм озадачена. Господин Мерил, трябва да призная, че съм малко озадачена.
— Тъкмо щях да кажа същото — каза Елюсипъс.
— Защо донесохте това ужасно нещо? — попитаха Мелюсипъс и Елюсипъс в отлична хармония, която се нарушаваше само от никотиновото стържене на гласовете им.
Желанието, което Пап изпита да каже: „Защото не знаех какви посрани кикимори сте вие двете“, беше толкова силно, че в продължение на една секунда, изпълнена с ужас, той вярваше, че беше го казал и се сви в очакване в затвореното пространство на гостната да се издигне двоен писък на ярост — два писъка, които биха прозвучали като скърцане на ръждясали верижни триони, захапали твърди чамови чепове и биха продължили да се издигат, докато стъклата на всяка фалшива снимка в стаята се пръснат от вибрациите.