— Сложете го в колата си, господин Мерил — каза Елюсипъс, — и после…
— … елате да пием чай.
— Хубав чай!
И макар че Пап не искаше нищо друго на света освен да излезе оттук (и да им каже точно, че: „Благодаря, но не, благодаря. Искам да се разкарам оттук.“), той направи почтителен полупоклон и се извини по същия начин.
— За мен ще бъде удоволствие — каза той, — но се боя, че имам друга среща. Не идвам в града толкова често, колкото бих желал. — „Ако си тръгнал да лъжеш, трябва да изречеш цял куп лъжи“ — често беше казвал собственият баща на Пап и това беше съвет, който той беше запомнил. Погледна часовника си.
— Вече се задържах доста. Момичета, боя се, че заради вас закъснях, но предполагам, че не съм първият мъж, на когото се случва това.
Те се изкискаха и наистина се изчервиха еднакво — с цвета на много стари рози.
— О, господин Мерил! — изчурулика Елюсипъс.
— Поканете ме следващия път — каза той и се усмихна така, че чак го заболяха бузите. — Поканете ме следващия път, за Бога! Просто само ме поканете и гледайте дали няма да кажа „да“ по-бързо, отколкото препуска кон!
Той излезе и след като едната от тях бързо затвори вратата след него (може би си мислят, че проклетите им фалшиви призрачни фотографии ще избелеят от слънцето, горчиво си каза Пап), се обърна и щракна с полароида към старата негърка, която все още изтребваше листа. Направи го импулсивно — както човек с жестока жилка в характера импулсивно може да свие от селския път, за да прегази скунк или енот.
Горната устна на негърката се надигна с ръмжене и Пап с изненада видя, че тя всъщност размахва срещу него два пръста — знак на дяволското око.
Влезе в колата си и бързо потегли на заден ход през двора.
Вече беше наполовина на улицата и се обърна, за да погледне дали не идва друга кола, когато погледът му попадна върху полароидната снимка, която току-що беше направил. Тя още не беше проявена напълно — изглеждаше белезникава и размазана като всички полароидни снимки, които още не са се проявили.
И все пак беше излязла дотолкова, че само от бързия поглед към нея дъхът на Пап, започнал да изпълва дробовете му, изведнъж престана като бриз, който неочаквано, за миг, спира съвсем. И самото му сърце сякаш щеше да спре на средата на удара.
Това, което си беше представял Кевин, сега се случваше. Кучето беше завършило завъртането си и беше започнало неумолимото си, неизбежно, неотклонно приближаване към фотоапарата и към този, който го държеше… а този път го беше държал той, нали? Той, Реджиналд „Пап“ Мерил, го беше вдигнал и беше щракнал към старата негърка в поривисто движение, както дете, което са напляскали, пръска някое гърне от кол на оградата със сачмалийката си, защото не може да застреля баща си, въпреки че в този момент на унижение и горящ задник точно след боя би било повече от щастливо да го направи.
Кучето идваше. Кевин беше разбрал какво ще се случи и Пап също трябваше да го разбере, ако беше имал случай да помисли малко, което не беше направил — въпреки че от този момент нататък едва ли щеше да мисли за нещо друго, когато мислеше за апарата и щеше да открие, че тези мисли запълват все повече и повече от времето му — както, докато е буден, така й докато спи.
„То идва“ — помисли си Пап със същия вледеняващ ужас, който един мъж може да почувства, когато стои в тъмнината и някакво Нещо, някакво неизразимо и немислимо Нещо се приближава към него с острите си като бръснач нокти и зъби. „О, Боже, то идва, онова куче идва.“
Но то не само идваше — то и се променяше.
Беше невъзможно да се каже по какъв начин. Очите го боляха — раздвоени между това, което трябваше да виждат, и това, което наистина виждаха, и в края на краищата единственото, за което можа да се сети, беше, че някой сякаш е сменил обектива на апарата — от нормален на широкоъгълен, така че челото на кучето със снопчетата рошава козина по някакъв начин едновременно се увеличаваше и намаляваше, а убийствените му очи се бяха оцветили с мръсни едва забележими червени оттенъци като червените искри, които светкавицата на полароида понякога поставя в очите на хората на снимките.
Тялото на кучето изглеждаше удължено, но не изтънено — ако се беше изменило, беше станало по-дебело — не по-тлъсто, а по-мускулесто.
И зъбите му бяха по-големи. По-дълги. По-остри.
Пап изведнъж осъзна, че си спомня санбернара на Джо Камбър — Куджо — този, който беше убил Джо, онзи стар пияница Гари Първиър и Големия Джордж Банерман. Кучето беше побесняло. Беше държало една жена и едно младо момче в повредената им кола до къщата на Камбър и след два или три дни момчето беше умряло. И сега Пап се чудеше дали в капана на димящата фурна на колата си през тези дълги дни и нощи те бяха виждали това — това или нещо подобно на това — мътните червени очи, дългите остри зъби…