Прозвуча нетърпелив клаксон.
Пап изкрещя, сърцето му не само отново се разтупка, а загърмя — като мотор на състезателна кола от „Формула 1“.
Един пикап заобиколи колата му, която все още беше наполовина в двора и наполовина на тясната квартална уличка. Шофьорът на пикапа промуши юмрук през отворения си прозорец и средният му пръст щръкна.
— Върви на майната си, копеле! — изкрещя Пап. Измина на заден ход останалата част до улицата, но на такива тласъци, че се удари в бордюра на отсрещната страна. Завъртя отчаяно кормилото (междувременно, без да иска, натисна клаксона) и потегли. Но след като измина три квартала в посока юг, трябваше да спре и просто да остане зад кормилото в продължение на десет минути, докато треперенето му отмине достатъчно, за да може да кара. Толкова за сестрите Пъс.
През следващите пет дни Пап прелисти останалите имена от списъка в главата си. Цената, която щеше да поиска и която беше започнала от двайсет хиляди долара при Маккарти и беше слязла до десет хиляди при сестрите Пъс (макар че и в двата случая не беше стигнал дотам, че да назовава цена), слизаше постоянно, докато запасът се изчерпваше. Най-накрая стигна до Емъри Чафи и възможността да реализира най-много две хиляди и петстотин.
Чафи представляваше удивителен парадокс — в целия опит на Пап с Лудите шапкари опит, който беше дълъг и изключително разнообразен — Емъри Чафи беше единственият от вярващите в „другия свят“, който нямаше абсолютно никакво въображение. Изненадващо беше, че с такива способности той въобще беше допуснал мисълта за „другия свят“, удивително, че вярваше в него, а това, че плащаше добри пари, за да колекционира предмети, свързани с него, беше нещо, което Пап намираше за абсолютно поразително. Но това беше така и Пап щеше да постави Чафи на много по-високо място в списъка си, ако не беше дразнещият факт, че Чафи без съмнение беше последният от онези, за които Пап мислеше като за богати Луди шапкари. Той се справяше с живота, но не успяваше да задържи последните останки от това, което някога беше било голямо семейно богатство. А оттук — ново голямо намаление в началната цена на полароида на Кевин.
„Но — помисли си той, докато колата му навлизаше в обраслия двор на това, което през двайсетте години беше една от най-хубавите летни къщи на Себаго Лейк и което сега беше само на едно или две крачки от вероятността да стане една от най-разнебитените къщи за целогодишно живеене (къщата на Чафи в квартала Брамхол в Портланд беше продадена за неплатени данъци преди петнайсет години) — ако някой въобще купи тоя скапан апарат, смятам, че това ще е Емъри.“
Единственото, което наистина го беше притеснило — и го притесняваше все повече и повече, докато той безполезно се движеше по списъка — беше демонстрацията. Той можеше да описва какво прави апаратът до посиняване, но дори и стар глупак като Емъри Чафи не би дал добри пари само въз основа на описание.
Понякога Пап си мислеше, че е било глупаво да кара Кевин да щрака всичките тези снимки, за да може да се направи видеолентата. Но когато се замисляше по-добре, не беше сигурен, че това имаше някакво значение. Оттатък, в онзи свят, времето течеше (защото, подобно на Кевин, и той беше стигнал до мисълта, че заснетото е действителен свят) и то течеше много по-бавно, отколкото в този свят… но дали се ускоряваше, когато кучето се доближаваше до апарата? Пап мислеше, че е така. Движението на кучето покрай оградата отначало едвам се виждаше; сега само слепец би могъл да не забележи, че с всяко щракване на затвора кучето е все по-близко. Разликата в разстоянията се виждаше дори и ако направиш две снимки веднага една след друга. Беше така сякаш времето оттатък се опитва да… е, опитва се някак да се закачи и да се синхронизира с времето тук.
Дори и ако това беше всичко, щеше да бъде достатъчно зле. Но това не беше всичко.
Това не беше куче, дяволите да го вземат.
Пап не знаеше какво е това, но знаеше също толкова добре, колкото знаеше, че майка му е погребана в гробището „Хоумланд“, че това не е куче.
Помисли си, че това е било куче, когато се е промъкнало покрай коловете на оградата, която вече беше останала на три метра зад него; то беше приличало на куче, макар и на изключително гадно куче, след като беше обърнало главата си достатъчно, за да може добре да се разгледа физиономията му.