Но сега то не му приличаше на нито едно същество, което някога е съществувало на Божията земя, а вероятно и в ада на Луцифер. А още повече го безпокоеше следното: малкото хора, на които беше демонстрирал фотографиите, като че ли не виждаха това. Те неизбежно се отвращаваха, неизбежно казваха, че кучето е най-грозният, гадният помияр от сметището, който някога са виждали, но това беше всичко. Никой от тях не беше сметнал, че при приближаването си към фотографа кучето в „Слънце“-то на Кевин се превръща в някакво чудовище. При приближаването си към обектива, който представляваше някакъв портал между онзи свят и този.
Пап отново си помисли (както беше помислил и Кевин): „Но то никога няма да премине. Никога. Ако ще се случва нещо, аз ще ви кажа какво ще стане, защото това нещо е животно — може би грозно, дори страшно, като ония неща, които малките деца си представят скрити в гардеробите, след като мамчетата им загасят лампата, но все пак си е животно и ако нещо се случи, то ще е следното: ще има една последна снимка, в която всичко ще се вижда в мъгла, защото това дяволско куче ще е скочило, нали си личи, че то смята да го направи, и след това фотоапаратът или вече няма да работи, а дори и да работи, снимките, които ще прави, ще са изцяло черни, защото не можеш да правиш снимки с апарат, на който обективът е избит или счупен на две, и ако този, на когото е онази сянка, изпусне апарата, когато дяволското куче го събори заедно с него, а си мисля, че ще го изпусне, то той ще падне на тротоара и вероятно ще се счупи. Това проклето нещо все пак е изцяло от пластмаса, а пластмасата и бетонът съвсем не се понасят.“
Но Емъри Чафи вече беше излязъл на дъсчената си веранда. Боята по дъските се ронеше, а самите дъски бяха разкривени и бодливи, а завесите бяха придобили ръждивия цвят на изсъхнала кръв и по тях се виждаха дупки. Емъри Чафи носеше блейзър, който някога беше бил ясносин, но вече беше почистван толкова пъти, че сега беше е невзрачно сивия цвят на униформата на служител от асансьор. Емъри Чафи с високото чело, което се дръпваше все по-назад, докато накрая изчезваше под малкото останала му коса, а той се хилеше с добродушната си усмивка, която откриваше гигантски заешки зъби и го правеше да изглежда така, както Пап си представяше Зайчето Бъни, ако Бъни беше претърпял някаква съкрушителна задръжка в умственото си развитие.
Пап хвана ремъка на апарата — Боже, колко беше намразил това нещо! — излезе от колата си и с усилие отвърна на поздрава и усмивката на Чафи.
Все пак работата си е работа.
— Грозно кученце, а, какво ще кажеш?
Чафи изучаваше полароидната снимка, която почти се беше проявила. Пап беше обяснил какво прави апаратът и беше окуражен от откровения интерес и любопитство на Чафи. После му беше дал „Слънце“-то, за да направи снимка на каквото иска.
Емъри Чафи с отблъскващата едрозъба усмивка завъртя полароида към Пап.
— Само не на мен — набързо каза Пап. — По-добре да насочите ловджийска пушка към мен, отколкото този апарат.
— Когато продаваш нещо, ти наистина го продаваш — каза одобрително Чафи, но все пак се подчини и завъртя „Слънце 660“ към широкия прозорец, който гледаше към езерото — великолепна гледка, която беше останала толкова богата, колкото семейство Чафи беше било през годините след Първата световна война — златни години, които по някакъв начин бяха започнали да се превръщат в месингови след 1970.
Натисна копчето.
Камерата издаде виещ звук.
Пап потрепери. Осъзна, че сега потреперва всеки път, когато чува този звук — този мляскащ лек вой. Беше се опитал да потисне потреперването, но за свое неудоволствие беше открил, че не може.
— О, да, проклето грозно същество! — повтори Чафи, след като разгледа проявената снимка, и Пап с горчиво удовлетворение видя, че отблъскващата едрозъба усмивка най-сетне е изчезнала. Апаратът беше успял да направи поне това.
И все пак не по-малко ясно му беше, че този човек не вижда това, което вижда той, Пап. Пап беше отчасти подготвен за тази възможност — той все пак беше дълбоко обезпокоен зад безстрастната си маска на янки. Вярваше, че ако имаше силата (защото, изглежда, това беше сила) да вижда това, което вижда Пап, този глупак щеше да се втурне на пълна скорост към най-близката врата.
Кучето — е, не беше куче, но трябваше да го наречеш някак — все още не беше започнало скока си към фотографа, но се приготвяше — задните му крака едновременно се присвиваха и снижаваха върху напукания неизвестен тротоар и това по някакъв начин напомняше на Пап за форсирания автомобил на някой хлапак — тръпнещ, едва задържан от амбреажа в последните секунди на червената светлина, със стрелка на оборотите вече изправена до показание 60х10, с ревящ през хромовите тръби мотор, с дебели грайферни гуми, готови да изпушат в гореща целувка върху асфалта.