Муцуната на кучето вече въобще не можеше да бъде различена. Беше усукана и изкривена като лице на уродлив клоун, което имаше само едно тъмно и злобно око — нито кръгло, нито овално, а някак сълзливо — като жълтък на яйце, промушен със зъбите на вилица. Носът му беше черен клюн с дълбоки пламтящи дупки, пробити от двете страни. А от тези дупки май излизаше дим като пара от гърлото на вулкан! Може би — или може би последното беше само въображение.
„Няма значение — помисли си Пап. — Просто продължи да натискаш копчето или да позволяваш на хората да си играят с него и ще разбереш, нали така?“
Но той не искаше да разбере. Погледна към черното, убиващо нещо, по чиято матова козина бяха полепнали поне две дузини бодили, нещото, което вече нямаше точно козина, а нещо като живи игли и опашка, подобна на средновековно оръжие. Разгледа сянката, която беше разгадало онова проклето сополиво хлапе, и видя, че тя се беше променила. Един от краката на сянката се беше помръднал на една крачка назад — много дълга крачка, дори и като се има предвид ефектът от залязващото или изгряващо слънце (но то залязваше — Пап някак си вече беше съвсем сигурен, че залязва, че в онзи свят отвъд настъпваше нощ, а не ден).
Фотографът оттатък, в онзи свят, най-сетне беше открил, че този обект не смята да стои неподвижен, докато снимат портрета му — че това не е влизало в плана му. То имаше намерение да яде, а не да седи. Това беше планът му.
Да яде и може би по някакъв начин, който той не разбираше, да избяга.
„Разбери! — помисли си той иронично. — Давай! Просто продължавай да правиш снимки! Ще разбереш! Ще разбереш много неща!“
— А вас, сър — казваше Емъри Чафи, защото той беше спрял само за миг, съществата с бедно въображение рядко биват спирани за дълго време от такова обикновено нещо като разсъжденията, — си ви бива като търговец!
Споменът за Маккарти все още беше много близо до повърхността на мозъка на Пап и все още го наскърбяваше.
— Ако мислите, че е фалшификат… — започна той.
— Фалшификат? Съвсем не! Съвсем… не! — едрозъбата усмивка на Чафи се разтегна в отвратителното си великолепие. Той разпери ръце в жест, който казваше „вие се шегувате“. — Но се боя, нали разбирате, че не можем да направим сделка за тази вещ, господин Мерил. Казвам го със съжаление, но…
— Защо? — озъби се Пап. — Щом мислите, че това проклето нещо е фалшификат, защо, по дяволите, не го искате? — и със слисване чу, че гласът му се издига до някакъв жална, упорита ярост. Това никога не се беше случвало — никога в световната история — Пап беше сигурен, че и никога нямаше да се случи. И все пак изглеждаше, че той не може да се освободи от това проклето нещо.
— Но… — Чафи изглеждаше озадачен, сякаш не беше сигурен как трябва да го каже, защото, каквото и да имаше да каже, му изглеждаше съвсем очевидно. В този момент той приличаше на приятен, но немного способен начален учител, който се опитва да научи дете със забавено развитие как да връзва обувките си. — Но апаратът не прави нищо, нали?
— Не прави нищо? — почти изкрещя Пап. Не можеше да повярва, че е загубил самообладание до такава степен, и все повече го губеше. Какво ставаше с него? Или по-точно какво този копелдашки апарат правеше с него? — Не правел нищо? Какво? Да не сте сляп? Прави снимки от друг свят Прави снимки, които се движат във времето, независимо от това, къде ги снемеш в този свят! И това… това нещо… това чудовище…
О, Боже. Най-сетне беше го направил. Най-сетне беше отишъл твърде далеч. Можеше да види това по начина, по който Чафи го гледаше.
— Но това е само куче, нали? — каза Чафи с нисък, успокояващ глас. Глас от онези, с които се опитваш да утешиш някой луд, докато сестрите тичат към шкафа, където пазят спринцовките и приспивателните.
— Ъхъ — каза Пап бавно и уморено. — Всичко на всичко куче. Но си казахте „какво проклето грозно същество“.
— Точно така, точно така — съгласи се Чафи прекалено бързо. Пап помисли, че ако усмивката на този идиот стане мъничко по-широка, главата му ще се сцепи на две и горната половина ще се търколи в скута му. — Но… нали разбирате, господин Мерил… какъв проблем е това за колекционера. За сериозния колекционер.