— Не, май не разбирам — каза Пап, но вече бе прехвърлил целия списък на Лудите шапкари — списък, който отначало изглеждаше толкова обещаващ, и май започваше да разбира. Всъщност започваше да вижда цялото множество от проблеми, които полароидното „Слънце“ представляваше за сериозния колекционер. А колкото до Емъри Чафи… един Бог знае какво точно си мислеше Емъри.
— Съвсем сигурно съществуват неща като призрачните фотографии — каза Чафи със спокоен, педантичен глас, от който на Пап му се прииска да го удуши. — Но това не са призрачни фотографии. Те…
— Но сигурно не са и нормални фотографии!
— Точно така смятам — каза Чафи и леко се намръщи. — Но какви фотографии са това? Трудно може да се каже, нали? Може само да се покаже един съвсем нормален апарат, който фотографира куче, което очевидно се подготвя за скок. А след като подскочи, то ще излезе от кадъра на снимката. В този момент могат да се случат три неща. Апаратът може да започне да прави нормални снимки, за каквито е предназначен; може да престане изобщо да прави снимки, защото единственото му предназначение — да фотографира, може да се каже, да документира това куче — е изпълнено; или може просто да започне да прави снимки на онази бяла ограда и зле поддържаната морава зад нея. — Той направи пауза и добави: — Предполагам, че в този момент някой може да мине — след четирийсет фотографии, или след четиристотин, — но ако фотографът не промени ъгъла си, което не изглежда да е направил в нито една от тези, минувачът ще може да се види само от кръста надолу. Повече или по-малко. — И, повтаряйки бащата на Кевин, без дори да знае кой е бащата на Кевин, добави: — Извинете ме, че казвам това, господин Мерил, но вие ми показахте нещо, което е наистина доста скучно.
Тази удивителна, но очевидно искрена забележка накара Пап да пренебрегне мнението на Чафи за неговия разсъдък и да попита отново:
— И това, което виждате, е само куче!
— Разбира се — каза Чафи, изглеждаше леко изненадан. — Уличен помияр, извънредно зъл.
Той въздъхна.
— И не трябва да се взима на сериозно, разбира се. Искам да кажа, че няма да го вземат на сериозно хора, които не ви познават лично, господин Мерил. Хора, които не познават честността ви и познанията ви в тези неща. Прилича на фокус, нали? Дори и не на добър фокус, а просто на игра за деца.
Преди две седмици Пап усърдно би оспорил такава мисъл. Но това беше, преди не да излезе, а да изхвърчи от къщата на Маккарти.
— Е, щом това е последната ви дума… — каза Пап, стана и хвана апарата за ремъка.
— Много съжалявам, че сте направили толкова безполезно пътуване — каза Чафи… и ужасната му усмивка избликна отново, а целите му гумени устни и огромни зъби блестяха от слюнки. — Когато дойдохте, тъкмо смятах да си направя сандвич със свинско. Не бихте ли хапнали с мен, господин Мерил? Правя ги много хубави, ако мога да се похваля. Добавям малко хрян и бермудски лук — това е тайната ми — и после…
— Ще тръгвам — каза тежко Пап. Както и в гостната на сестрите Пъс, всичко, което искаше точно сега, беше да се махне оттук и да се отдалечи възможно по-бързо от този ухилен идиот. Пап определено имаше алергия към местата, в които беше залагал и беше загубил. Само че напоследък те бяха станали доста. Дяволски много. — Вече съм вечерял, искам да кажа. Трябва да се връщам.
Чафи се усмихна дружелюбно.
— Трудът на лозаря е тежък, но дава добри плодове — каза той.
„Само че не и напоследък — помисли си Пап. — Напоследък изобщо не дава никакви плодове.“
— Така или иначе, то е живо — отговори Пап и най-сетне успя да излезе от къщата, която беше влажна и студена (а какво беше да живееш на такова място през февруари, просто не можеше да си представи) и миришеше на мишки и плесен може би от прогнилите завеси и калъфите на канапета… или просто на пари, държани дълго на едно място и после извадени. Помисли си, че свежият октомврийски въздух с лекия привкус от езерото и силния аромат на борови иглички ухае по-хубаво от всякога.
Влезе в колата си и я запали. Емъри Чафи — за разлика от сестрата Пъс, която го беше изпратила до вратата и бързо я беше затворила след него, като че ли я беше страх, че слънцето може да я порази и да я превърне в прах като вампир, стоеше на предната веранда, хилеше се с идиотската си усмивка и наистина махаше, като че ли изпращаше Пап на някакво презокеанско пътешествие.
И без да мисли, точно както беше направил снимка на (или поне към) негърката, той щракна Чафи и започналата да се руши къща, която беше всичко, останало от богатството на семейство Чафи. Не си спомняше дали взе апарата от седалката, където го беше захвърлил с отвращение, преди да затвори вратата, дори не осъзнаваше, че апаратът е в ръцете му и че натиска копчето, докато не чу воя на механизма, който избутваше фотографията навън като език, покрит с някаква лигава сива течност — може би магнезиево мляко. Звукът сякаш завибрира по окончанията на нервите му и ги накара да закрещят — беше като чувството, което имаш, когато до новата ти пломба се допре нещо твърде студено или горещо.