С периферното си съзнание схвана, че Чафи се смее, като че ли това е най-добрата проклета шегичка на света, и извади снимката от прореза с някакъв бесен ужас, като си казваше, че си е въобразил моментния звук на ръмженето — звук, който се чува при приближаването на моторница, когато си си потопил главата под водата — казваше си, че си е въобразил моментното чувство, че апаратът се е издул в ръцете му, като че ли някакво огромно вътрешно налягане за миг е тласнало стените му. Натисна копчето на жабката на колата и хвърли снимката вътре, а после затвори жабката с такава сила и бързина, че разцепи нокътя на палеца си чак до живеца.
Потегли рязко, колата подскочи, после едва не удари една от древните ели, които разделяха къщата от дългия двор на Чафи, и по целия път през двора си мислеше, че чува как Емъри Чафи се смее с високо, безумно, радостно мучене: „Хо! Хо! Хо! Хо!“
Сърцето му се блъскаше в гърдите, а главата му се чувстваше така, сякаш отвътре някой удряше с боен чук. Малките снопчета вени, които се преплитаха във всяко от слепоочията му, равномерно пулсираха.
Малко по малко той се овладя. След пет мили човечето вътре в главата му престана да работи с бойния чук. След десет мили (почти по средата на обратния път до Касъл Рок) ударите на сърцето му отново се върнаха към нормалните. И той си каза: „Няма да я поглеждаш. Няма. Нека това проклето нещо си изгние там. Няма смисъл да я поглеждаш, няма смисъл да правиш повече снимки. Време е да отпишеш това нещо, да го минеш на загуба. Време е да направиш това, което трябваше да оставиш да направи момчето.“
И, разбира се, когато стигна до вилната зона Касъл Вю — високо място, от което можеше да се види целият западен Мейн и половината от Ню Хемпшир, той отби колата, изключи двигателя, отвори жабката и извади снимката, която беше направил, с не по-голямо съзнание какво върши, отколкото, ако би го извършил, докато спеше. Снимката, разбира се, се беше проявила вътре — химикалите в този измамно плосък квадрат бяха оживели и бяха свършили обичайната си ефикасна работа. Тъмно или светло, за полароидна снимка това нямаше значение.
Нещото-куче вече беше съвсем приклекнало. Беше готово до крайна степен като запънато петле на пушка. Зъбите му бяха съвсем оголени, така че ръмженето на нещото сега не беше само израз на гняв, а и проста необходимост — как изобщо можеха устните му да покрият тези зъби? Как можеха тези челюсти да дъвчат? То приличаше по-скоро на някакъв странен вид глиган, отколкото на куче, но това, на което наистина приличаше, Пап досега не беше виждал. Не само очите го заболяваха, като го погледнеше — заболяваше го мозъкът. Чувстваше, че просто полудява.
„Защо не се отървеш от този апарат още тук? — изведнъж помисли той. — Можеш. Просто излез, разходи се до онази пропаст и го хвърли. Край. Сбогом.“
Но това щеше да бъде импулсивно действие, а Пап Мерил принадлежеше към племето на Разумните — принадлежеше към него с тялото и душата си, искам да кажа. Не искаше да прави нищо прибързано, за което по-късно можеше да съжалява и…
„Ако не направиш това, по-късно ще съжаляваш.“
Но не. И не. Човек не може да върви против природата си. Това не беше естествено. Трябваше му още време да помисли. Да се увери.
Направи компромис, като изхвърли само снимката и после бързо потегли. Насмалко да повърне, но после му мина. Почувства се малко по-добре. Отново в безопасност в магазина си, той отключи стоманената касетка, извади „Слънце“-то, още веднъж прерови ключовете си и намери между тях този за чекмеджето, в което пазеше „специалните“ си предмети. Започна да пъха апарата вътре… и спря с повдигнати вежди. Образът на дръвника отзад изникна в мозъка му толкова ясно, с толкова ясно очертани подробности, че сам приличаше на снимка.
Помисли си: „Хайде де, човек не можел да върви против природата си. Това е глупост и ти го знаеш. Не е в природата на човека да яде кал, но може да изядеш цяла купа, за Бога, ако някой е насочил пистолет към главата ти и ти каже да го направиш. Знаеш какво е време да направиш сега, приятелче — време е да направиш това, което трябваше да оставиш да направи момчето. Все пак, не си направил никакви инвестиции в тази работа.“