Но в този миг друга част от мозъка му сърдито и разгневено запротестира: „Как да не съм! Направил съм инвестиция, по дяволите! Този хлапак размаза един съвсем нов фотоапарат полароид! Може и да не го е знаел, но това не променя факта, че съм вътре със сто трийсет и девет долара!“
— О, глупости! — измърмори раздразнено Пап. — Не е това! Не е въпросът в шибаните пари.
Не — въпросът не беше в парите. Можеше поне да признае, че въпросът не е в парите. Можеше да си го позволи — наистина Пап можеше да си позволи много неща, включително собствена голяма къща в района Брамхол в Портланд и чисто нов „Мерцедес-Бенц“, който да паркира пред входа й. Никога не би си купил такива неща — стискаше стотинките си и предпочиташе да смята патологичното мизерстване просто като добрата стара пестеливост на янките, — но това не означаваше, че не можеше да ги има, ако поискаше.
Не беше въпросът в парите — беше в нещо много по-важно, отколкото парите изобщо можеха да бъдат. Беше да не бъде изигран. Пап беше си поставил за цел на живота да не бъде изигран и в редките случаи, когато това ставаше, се чувстваше като човек, в чийто череп пълзят червени мравки.
Например случаят с онзи проклет грамофон. Когато Пап разбра, че един антиквар от Бостън — казваше се Донахю — му беше взел петдесет долара повече, отколкото трябваше, за грамофон марка „Виктор-Граф“ от 1915 (който всъщност се оказа много по-честият модел от 1919), той загуби поне триста долара да се коси, понякога чертаеше различни отмъщения (всяко ново по-диво и смешно от предишното), понякога просто се проклинаше, че е бил такъв глупак, и си казваше, че сигурно наистина изкуфява, след като човек като Донахю може да изиграе Пап Мерил. А понякога си представяше как онзи глупак разправя на приятелите, с които играе покер, колко е лесно, по дяволите, и какъв тъпак бил Пап Мерил и че ако се опиташ да продадеш Бруклинския мост на човек като онази полска мишка Мерил в Касъл Рок, този глупак би попитал „Колко?“ После той и приятелчетата му се облягат назад на столовете си около масата за покер (Мерил не знаеше защо винаги ги вижда зад такава маса в това мрачно видение, но така беше), пушат еднодоларовите си пури и се смеят гръмогласно като диваци.
Работата с полароида го разяждаше като киселина, но той все още не беше готов да се отърве от това нещо.
Все още не.
„Ти си луд! — крещеше един глас в него. — Луд си да продължаваш!“
— Да пукна, ако оставя нещата така! — тросна се той на гласа и на празния сенчест магазин, който тиктакаше като бомба в куфар. — Да пукна, ако го направя!
Но това не означаваше, че трябва да хукне на нови глупашки пътешествия в опити да продаде тази проклетия, а сигурно не значеше и да прави нови снимки с нея. Той преценяваше, че вътре са останали поне още три „безопасни“ снимки, а най-вероятно дори още седем, но не той беше човекът, който щеше да провери. Съвсем не.
И все пак, нещо можеше да изскочи. Човек никога не знае. Пък и едва ли можеше да му навреди, или да навреди на някого другиго, ако апаратът си стои заключен в чекмеджето, нали?
— Не — бързо се съгласи със себе си Пап. Пусна апарата в чекмеджето, заключи го, пъхна отново ключовете в джоба си, после отиде до вратата и обърна табелката „ЗАТВОРЕНО“ на „ОТВОРЕНО“ с чувството на човек, който най-сетне се е отървал от някакъв досаден проблем.
ГЛАВА 10
Пап се събуди в три часа на следващата сутрин, плувнал в пот и уплашено вторачен в мрака. Часовниците тъкмо бяха започнали отегчителното отмерване на кръглия час.
Но не този звук го беше събудил, макар че можеше да бъде и той, защото Пап не беше горе в спалнята си, а тук долу, в самия магазин. „Рогът на изобилието“ беше пещера от мрак, изпълнена с огромни сенки заради уличните лампи отвън, които успяваха да изпратят достатъчно светлина през мръсните витрини, та да създадат неприятното чувство за неща, които се крият извън границите на погледа.
Не часовниците го бяха събудили — беше светкавицата.
С ужас откри, че стои по пижама до работната си маса с полароида „Слънце 660“ в ръце. „Специалното“ чекмедже беше отворено. Разбираше, че, въпреки че беше направил само една снимка, пръстът му беше натискал бутона, който задействаше затвора, отново и отново. Щеше да е направил много повече снимки, а не само тази, която излизаше от прореза в дъното на апарата, но просто имаше късмет. Във филма, който се намираше в апарата, беше останала само една снимка.