Разбира се, че беше така, нали? Малко ярка утринна светлина не можеше да промени този основен факт — той беше ходил насън, беше направил една снимка и щеше да направи цял куп снимки, ако в апарата имаше още филм.
Стана, облече се и слезе долу с намерение да счупи това нещо на парчета още преди да е изпил сутрешното си кафе.
ГЛАВА 11
Кевин желаеше първото му посещение в двуизмерния град Полароидсвил да бъде и последно, но не стана така. През тринайсетте нощи след първата сънят се повтаряше все по-често. Ако се случеше тъпият сън да вземе почивна нощ — „малка ваканция, Кев, но ще се видим скоро, нали?“, — това значеше, че ще го сънува два пъти през следващата нощ. Сега той винаги знаеше, че сънува, и веднага след началото му си казваше, че всичко, което трябва да направи, е да се събуди — „по дяволите, само се събуди!“ Понякога наистина се събуждаше, а понякога сънят просто изчезваше и Кевин заспиваше по-дълбоко, но никога не успяваше сам да се събуди.
Сега градът винаги се казваше Полароидсвил — никога Оутли или Хилдасвил — онези първи две усилия на разсеяния му ум да разпознае града. И както на фотографията, всеки нов сън придвижваше действието съвсем малко по-нататък. Първо мъжът с количката, която сега никога не беше празна — тя не беше празна и в първия сън, а беше пълна с купчина предмети… най-вече часовници, но всички бяха от „Рогът на изобилието“ и всички изглеждаха странно — не като истински неща, а по-скоро като фотографии на истински неща, изрязани от списания и после по някакъв начин невъзможно, парадоксално натъпкани в пазарска количка, която, понеже беше двуизмерна като самите тях, нямаше ширина, в която да се разположат. И все пак те бяха там и старецът се беше навел над тях да ги пази и каза на Кевин да се маха и че е проклет крадец… само че сега казваше на Кевин и че ако не се махне, „ще ти насъскам кучето на Пап! Ще видиш ти!“
После идваше дебелата жена, която не можеше да бъде дебела, понеже беше съвършено плоска, но която въпреки това беше дебела. Тя се появяваше и буташе своята пазарска количка, пълна с апарати полароиди „Слънце“. Тя също го заговаряше, преди той да се размине с нея. „Внимавай, момче — казваше тя с високия си немелодичен глас, глас на човек, който е напълно глух, — кучето на Пап се е откъснало от каишката си, а то е много свиреп звяр. Преди да дойде тук, е разкъсало трима или четирима души във фермата на Трентън в Камбървил. Трудно е да му се направи снимка, но ти изобщо не можеш да я направиш, освен ако имаш апарат.“
Тя се навеждаше да вземе един, понякога почти го изваждаше и той посягаше към апарата, без да знае защо жената мисли, че той трябва да направи снимка на кучето или защо би искал да я прави… или може би само се опитваше да бъде учтив?
Както и да е, нямаше разлика. И двамата се движеха с плавните движения на подводни плувци, както често правят хората в сънищата, и никога не успяваха да направят връзката — когато Кевин мислеше за своята част от съня, често се сещаше за известната картина на Бог и Адам, която Микеланджело беше нарисувал на тавана на Сикстинската капела — всеки от тях с протегната ръка и пръстите им почти — не съвсем, но почти — се докосват.
После тя изчезваше за момент, защото нямаше ширина, и когато се появяваше отново, беше извън обсега му. „Добре, тогава просто се върни към нея“ — мислеше Кевин всеки път, когато сънят стигаше до тази точка, но не можеше. Краката му го носеха безгрижно и бодро напред към белеещата се ограда от колове, към Пап и кучето… само че кучето вече не беше куче, а някакво ужасно смесено нещо, което излъчваше топлина и дим като дракон, и имаше зъбите и извитата, насечена зурла на диво прасе. Пап и кучето от „Слънце“-то — Слънчевото куче — се обръщаха едновременно към него и у Пап беше апаратът — неговият апарат, Кевин знаеше, защото отстрани имаше едно отчупено парче — точно до дясното око. Лявото му око беше здраво стиснато. Очилата му без рамки светеха на върха на главата му под бледата слънчева светлина. Пап и Слънчевото куче бяха с всичките си три измерения. Те бяха единствените неща с три измерения в това нещастно мизерно градче от сънищата.
— Той е! — извикваше Пап с пронизителен, страшен глас — Той е крадецът! Дръж! Извади скапаните му черва навън, искам да кажа!
И докато крещеше, в дневната светлина светваше студена светкавица — Пап беше натиснал бутона и светкавицата, а Кевин хукваше да бяга. Втория път, когато беше сънувал този сън, той беше спрял дотук. Сега, след всеки следващ случай, нещата се придвижваха малко напред. Той отново се движеше с размазаното забавяне на изпълнител от подводен балет. Чувстваше, че ако самият той е отвън, дори ще вижда себе си като танцьор — ръцете му се въртяха като перка, която започва да се върти, ризата му се въртеше заедно с тялото, опъваше се на гърдите му и на корема му и в същото време той чуваше как долната част на ризата се измъква от панталоните на кръста му с някакъв прекалено силен стържещ звук — като шкурка.