После тичаше обратно по същия път, краката му се вдигаха бавно и после сънливо плуваха (разбира се, че сънливо, а как другояче, глупак такъв, си мислеше всеки път той в този момент) надолу, докато стъпваха на напукания безцветен цимент на тротоара, а подметките на кецовете му плавно опираха в земята и вдигаха облачета прах, които се движеха толкова бавно, че той можеше да види как отделните частици се въртят като атоми.
Тичаше бавно, да, разбира се, а Слънчевото куче — това чудовище, този безименен уличен помияр, който беше дошъл отникъде и не означаваше нищо и беше безплътен като циклон, но въпреки това съществуваше, го преследваше бавно… но не твърде бавно.
На третата нощ сънят премина в нормално спане точно когато Кевин започна да обръща глава със същото влачещо се, влудяващо бавно движение, за да види каква преднина има пред кучето. После пропусна една нощ. На следващата нощ се върна — два пъти. В първия сън той обръщаше глава наполовина, така че можеше да види как улицата от лявата му страна изчезва в нищото зад него, докато тича по нея; във втория (събуди го будилникът — леко изпотен и свит като ембрион до стената) той успя да обърне достатъчно глава, за да види кучето точно когато предните му лапи стъпваха върху собствените му следи и видя как лапите издълбават малки кратери в цимента, защото от тях бяха израсли нокти… и от задната страна на долната става на всеки крак се подаваше дълъг костен шип, който приличаше на шпора. Мътното червеникаво око беше заковано върху Кевин. Неясен пламък избухваше и капеше от ноздрите му. „Господи, Исусе Христе, сополите му горят“ — помисли си Кевин и когато се събуди, с ужас се чу как шепне отново и отново, много бързо: „…сополите му горят, сополите му горят, сополите му горят.“
Нощ след нощ той бягаше по тротоара, а кучето го настигаше. Дори и когато не се обръщаше да погледне, той чуваше, че Слънчевото куче го настига. Разбираше го от топлината, която се разпространяваше по слабините му, и знаеше, че толкова го е страх, че може и да се е подмокрил, въпреки че това чувство се появяваше по същия разреден, вдървен начин, по който той трябваше да се движи в този свят. Чуваше как лапите на Слънчевото куче удрят цимента, чуваше сухото пращене и скърцане на разпукващия се цимент. Чуваше горещото изригване на дъха на кучето, вдишването на въздух през неистовите зъби.
А в нощта, в която Пап се събуди и откри, че не само е ходил насън, но е направил насън и най-малко една снимка, Кевин за пръв път почувства точно както досега чуваше, дъха на Слънчевото куче — топло движение на въздух по бутовете си, като душен порив на вятър, предизвикан от експрес, който преминава през малка гара, където няма да спре. Знаеше, че кучето е толкова близко, че може да скочи върху гърба му и че точно така ще стане, чувстваше по-силно дъха — вече не просто топъл, а горещ — горещ като пресядане в гърлото, и после този разкривен жив капан за мечки — челюстите му, щеше да се забие в плътта на гърба му — между лопатките, откъсвайки кожа и месо от гръбнака му, и сигурен ли бе той, че това е сън? Сигурен ли беше?
Събуди се от последния си сън точно когато Пап беше стигнал до върха на стълбата към апартамента си и си почиваше за последен път, преди да влезе вътре и да си легне. Този път Кевин се събуди и седна в леглото. Чаршафът и одеялото бяха мокри и събрани около кръста му, кожата му беше покрита с поти въпреки това — замръзнала, един милион малки бели пъпки — гъша кожа, бяха покрили корема, гърдите, гърба и ръцете му като дамги. Като че ли пропълзяваха и по бузите му.
А това, за което си помисли, не беше сънят или поне не направо — той си помисли друго: „Това е грешка, номерът е сгрешен, пише три, но не може…“
После отново легна и съвсем по детски (защото дори и на петнайсет по-голямата част от него все още беше дете и щеше да остане такава почти до края на деня) той отново потъна в дълбок сън.
Будилникът го събуди в седем и половина както винаги в сутрините, когато беше на училище и той отново се оказа седнал в леглото с широко отворени очи, а всичко внезапно си дойде на мястото. „Слънце“-то, което беше смачкал, не беше неговото „Слънце“ и затова той отново и отново сънуваше този луд сън. Пап Мерил, този мил стар доморасъл философ и майстор по поправките на фотоапарати, часовници и други малки прибори, беше излъгал и него, и баща му — така бързо и умело, както комарджията на речен параход лъже новаците в стар уестърн.