Баща му…!
Той чу как вратата долу се затръшва и скочи от леглото. Направи два скока към вратата, както си беше по бельо, после се отказа, отвори прозореца и изкрещя:
— Татко! — точно когато баща му се напъхваше в колата, за да отиде на работа.
ГЛАВА 12
Пап измъкна халката с ключове от джоба си, отключи „специалното“ чекмедже и извади апарата — пак внимаваше да го държи само за ремъка. Погледна с известна надежда предната част на полароида, с мисълта, че при последното си падане обективът може да се е разбил, с надеждата, че окото на проклетото нещо е извадено, ако може да се каже така, но баща му много беше обичал да казва, че дяволът винаги има късмет и, изглежда, такъв беше и случаят с проклетия апарат на Кевин Деливън. Отчупеното парче отстрани беше малко по-отчупено и това беше всичко.
Затвори чекмеджето и докато завърташе ключа, видя единствената снимка, която беше направил насън, паднала с лицето надолу на пода. Не беше в състояние да не я погледне точно както жената на Лот не е била в състояние да не се обърне и да не погледне развалините на Содом — вдигна я с дебелите си пръсти, които така добре криеха от света своята сръчност, и я обърна.
Кучешкото създание беше започнало скока си. Предните му лапи едва се бяха отлепили от земята, но по продължението на безформения му гръбнак и в топките мускули под кожата му, чиято козина приличаше на твърди влакна, стърчащи от черни стоманени четки, се виждаше цялата кинетична енергия, която започваше да се отделя. Лицето и главата му наистина бяха малко размазани на тази фотография, а устата му се беше раззинала още повече и излизаше от снимката. Като звук, който се чува иззад стъкло, той чуваше ниското гърлено ръмжене, което прерастваше в рев. Фотографът, който хвърляше сянката, като че ли се опитваше да направи още една крачка назад, но какво значение имаше? Онова, което излизаше от дупките в муцуната на това нещо-куче, беше дим, дим и още дим излизаше от отворените му челюсти в малкото пространство, в което свършваше кривата грозна стена на зъбите му и всеки човек би отстъпил назад от ужас като този, всеки човек би се опитал да се обърне и да избяга, но всичко, което трябваше да направи Пап, беше да погледне, за да разбере, че мъжът (разбира се, че беше мъж, може би някога беше било дете — тийнейджър, но у кого беше апаратът сега?), който беше направил тази снимка просто по рефлекс, от потреперване на пръста… този мъж не беше успял да спаси живота си и въпросът беше само как е умрял — още докато е бил прав, или вече паднал на задник.
Пап смачка снимката между пръстите си и после пъхна отново халката с ключове в джоба си. Обърна се, без да изпуска каишката на това, което преди беше полароидът „Слънце 660“ на Кевин Деливън, а сега беше неговият полароид „Слънце 660“, и тръгна към задната част на магазина — по пътя спря, само за да вземе чука. Когато наближи вратата за задната барака, светна светкавица — огромна, бяла и беззвучна — не пред очите му, а зад тях — в мозъка му.
Той се обърна и сега очите му бяха празни като очите на човек, ослепен за миг от някаква ярка светлина. Той отмина работната маса с апарата, който сега държеше в ръце на нивото на гърдите си, както човек държи ритуална урна или мощи в някакъв религиозен обред. На средата на пътя до масата, в предната част на магазина, имаше бюро, отрупано с часовници. Вляво от нея минаваше една опорна греда и на една кука, забита в гредата, висеше още един часовник — имитация на германски часовник с кукувичка. Пап го хвана за покрива и го откачи от куката, без да внимава за топузите му, чиито вериги веднага се оплетоха, и за махалото, което се извади, когато една от притиснатите вериги се опита да се увие около него. Вратичката под върха на покрива на часовника се разтвори, дървената птичка показа клюна си и едното си стреснато око. Издаде един задавен звук — „кук!“ — като че ли протестираше срещу подобно грубо отношение, после отново се вмъкна вътре.
Пап окачи ремъка на „Слънце“-то върху куката, където беше висял часовникът, после се обърна и за втори път тръгна към задната част на магазина все още с празни и слисани очи. Държеше часовника за покривчето, с безразличие го люлееше назад-напред, без да чува дрънченето и тракането вътре нито откъслечните приглушени звуци, които може би издаваше птичката, която се опитваше да избяга, не забеляза, когато един от топузите се удари в края на старото легло, откъсна се и се затъркаля по пода, оставяйки дълбока следа в праха, неизбърсван от години. Движеше се с празната безмозъчна решимост на робот. В бараката се спря, колкото да вдигне бойния чук за гладката дръжка. По този начин и двете му ръце бяха заети и трябваше да използва лакътя на лявата си ръка, за да вдигне куката от халкичката, за да може да бутне вратата и да излезе в задния двор.