Няма значение. Всичко това нямаше нищо общо с кошмарите или с новата увереност, която се беше загнездила в главата му.
— Става въпрос за Пап, казах ти. И за някои лоши сънища, които имам. Но най-вече за апарата. Защото Пап по някакъв начин го е откраднал, татко.
— Кевин…
— Аз го разбих на парчета върху дръвника му, знам. Но това не е бил моят апарат. Бил е друг апарат. И това не е най-лошото нещо. Най-лошото от всичко е, че той все още използва моя, за да прави снимки! И онова куче ще излезе! Когато това стане, мисля, че то ще ме убие. В онзи друг свят то вече е започнало да с-с-с…
Не можа да довърши. И отново се изненада от себе си — този път от това, че избухна в сълзи.
Докато Джон Деливън успее да успокои сина си, вече беше станало осем без десет и той беше решен, че най-малкото ще закъснее за работа. Държеше момчето в ръцете си — каквото и да се беше случило, то наистина беше предизвикало шок у момчето и ако наистина не беше нищо друго освен сънища, господин Деливън предполагаше, че някъде в основата на нещата ще открие секс.
Кевин трепереше и само при някое рядко изхлипване глътваше въздух дълбоко в дробовете си, а господин Деливън отиде до вратата и я отвори внимателно — надяваше се, че Кейт е завела Мег долу. Така беше — коридорът беше празен. „Това все пак е нещо“ — помисли си той и се върна при сина си.
— Вече можеш ли да говориш? — попита той.
— Апаратът ми е у Пап — рязко каза Кевин. Зачервените му очи, все още насълзени, почти късогледо се бяха вторачили в баща му. — У него е по някакъв начин и той го използва.
— И това е нещо, което си сънувал!
— Да… и запомних нещо.
— Кевин… това беше твоят апарат. Съжалявам, синко, но беше. Аз дори видях парчетата от него.
— Той сигурно е направил някакъв трик…
— Кевин, това изглежда абсолютна измие…
— Слушай — каза настойчиво Кевин, — ще ме изслушаш ли?
— Добре. Да. Слушам те.
— Това, което запомних, беше, че когато той ми даде апарата — когато отидохме отзад да го строшим, помниш ли?
— Да… и аз съм запомнил нещо.
— Погледнах през прозорчето, в което апаратът показва броя на снимките, които остават. И там пишеше три, татко! Пишеше три.
— Е? Какво от това?
— В него имаше и филм! Филм! Знам, защото помня едно от онези блестящи парчета, които отскочиха, когато сплесках апарата. То отскочи и после падна долу.
— Повтарям: какво от това?
— Когато аз дадох апарата си на Пап, в него нямаше филм! Ето какво от това. Имах двайсет и осем снимки. Той поиска да направя още трийсет, за да станат общо петдесет и осем. Можех да купя и още филми, ако знаех какво се готви да направи, но едва ли. Тогава вече бях уплашен от онова нещо…
— Да. И аз също бях малко уплашен.
Кевин го погледна с респект.
— Беше ли?
— Да. Продължавай. Мисля, че разбирам накъде биеш.
— Тъкмо това исках да ти кажа — той се бръкна за филма, но недостатъчно — не дори и за половината. Той е мръсен скъперник, татко.
Джон Деливън леко се усмихна.
— Такъв е, момчето ми. Един от най-големите в света, искам да кажа. Продължавай и свършвай. Времето бяга като лудо.
Кевин погледна часовника. Беше почти осем. Въпреки че никой от тях не знаеше, Пап щеше да се събуди след по-малко от две минути и да започне сутрешната си работа, съвсем малко от която щеше да запомни правилно.
— Добре — каза Кевин. — Всичко, което се опитвам да кажа, е, че не бих могъл да купя повече филми, дори и да бях искал. Използвах всичките пари, които имах, за да купя три пакета с филм. Дори взех един долар на заем от Меган и затова й дадох и тя да направи две-три снимки.
— И само вие двамата използвахте всички кадри? Всеки един от тях?
— Да! Да! Той дори каза, че са петдесет и осем! И между момента, в който завърших всички снимки, които той искаше, и момента, когато отидохме да гледаме лентата, която той беше направил, не съм купувал повече филми. Когато аз го внесох вътре, той беше абсолютно празен, татко! Числото в малкото прозорче беше нула! Аз го видях, помня! Така че, ако това е бил моят апарат, как се е получило, че когато се върнахме долу, числото в прозорчето показваше три!
— Той не би могъл да… — после баща му спря и когато разбра, че Пап би могъл, на лицето му се появи странно изражение на неизразима тъга. Истината беше тази: той, Джон Деливън, не искаше да повярва, че Пап го е направил; че дори и горчивият опит не е достатъчна ваксинация против глупостта и Пап може да го е изиграл, а също да е изиграл и сина му.