— Не би могъл какво! За какво говориш, татко? Нещо те стресна!
Така беше, нещо го беше стреснало. Колко усърден е бил Пап, за да слезе долу по стълбите и да вземе оригиналните снимки, така че да могат да разгледат отблизо онова нещо на врата на кучето — нещото, което се оказа последната връзка шнурче от леля Хилда — тази с нарисувана птичката, която вероятно беше кълвач.
„Можем да дойдем с вас“ — беше казал Кевин, когато Пап беше предложил да вземе снимките, но Пап не беше ли скочил веднага, бодър като синигерче? „Няма да отнеме и минута“ — беше казал старецът, или нещо подобно. „Истината е — каза си господин Деливън, — че аз почти не забелязвах какво казва или прави, защото исках да видя онази проклета лента още веднъж. И също е истина, че на Пап дори не му се беше наложило да изиграе подмяната пред тях — макар че дори и без да го заблуждават, господин Деливън не би искал да повярва, че старият кучи син вероятно се е подготвил да направи точно това, ако му е трябвало, и вероятно е могъл да го направи, въпреки че наближава седемдесетте. Докато те бяха горе, а той — долу, уж само за да вземе фотографиите на Кевин, той би могъл съвсем спокойно да подмени двайсет апарата.“
— Татко?
— Мисля, че би могъл — каза господин Деливън. — Но защо?
Кевин само поклати глава. Не знаеше защо. Но всичко беше наред — господин Деливън мислеше, че той го е направил и това донякъде беше облекчение. Може би честните хора не трябва да научават отново и отново най-простите истини за света; може би с някои от тези истини в края на краищата се свиква. Той само трябваше да изрече въпроса на глас, за да намери отговора. Защо хората като Пап Мерил правят каквото и да било на този свят? За да извлекат изгода. Това беше причината, цялата причина и нищо друго освен причината. Кевин беше поискал да го унищожи. След като видя лентата на Пап, господин Деливън се беше съгласил. От тях тримата кой беше единственият, който можеше да види по-надалеч?
Ами Пап, разбира се. Реджиналд Марион „Пап“ Мерил.
Джон Деливън беше седнал на ръба на леглото на Кевин и беше сложил ръка на раменете на сина си. Сега стана.
— Облечи се. Аз ще сляза долу и ще се обадя. Ще кажа на Брандън, че вероятно просто ще закъснея, но да има предвид, че може и въобще да не отида.
Той беше зает с тази мисъл, вече говореше с Брандън Рийд в ума си, но не беше толкова зает, че да не види благодарността, която светна върху разтревоженото лице на сина му. Господин Деливън леко се усмихна и почувства как неизразимата му тъга първо намалява, а после изчезва съвсем. Беше му останало поне едно — синът му още не беше толкова пораснал, че да не получи утешение от него или да го приеме като по-голяма сила, към която понякога може да се отправят молби със знанието, че те може да доведат до действия — а и самият той също не беше толкова стар, че да не се утеши от утешението на сина си.
— Мисля — каза господин Деливън, докато отиваше до вратата, — че би трябвало да посетим господин Мерил. — Той погледна часовника върху нощното шкафче на Кевин. Беше осем часът и десет минути и в задната част на „Рогът на изобилието“ един боен чук се стоварваше върху имитация на германски часовник с кукувичка. — Той обикновено отваря към осем и половина. Мисля, че ще стигнем навреме. Но само ако се размърдаш.
Той поспря на излизане и по устата му премина кратка, хладна усмивка. Не се усмихваше на сина си.
— Мисля, че той трябва да даде някакво обяснение, искам да кажа.
Господин Деливън излезе и затвори вратата след себе си. Кевин бързо започна да се облича.
ГЛАВА 14
Супердрогерията „Лавердиер“ в Касъл Рок беше нещо повече от обикновена дрогерия. Иначе казано, беше дрогерия само отчасти. Сякаш някой беше забелязал в последния момент — вероятно точно преди официалното откриване, — че все пак според табелата тук трябва да се продават и лекарства. Този някой сигурно си е взел бележка, че трябва да каже на някой друг — някой от управлението на компанията, че ето — отваря се още един магазин „Лавердиер“, а просто са забравили да поправят табелата на „Супермаркет Лавердиер“… и след като си е взел бележка, този някой, който е отговарял за тези неща, е отложил официалното откриване с един-два дни, така че да могат да набутат и щанд за лекарства по рецепти с големината на телефонна будка в най-далечния, най-тъмния и най-незабележимия ъгъл на дългото здание.