Супердрогерията „Лавердиер“ наистина беше по-скоро новоизлюпен магазин „Пет и десет цента“, отколкото всичко друго. Последният истински „Пет и десет цента“ — дълга и мрачна стая с мъждукащи, оплюти от мухите глобуси, висящи на вериги, и хвърляше неясни отражения върху скърцащия, но често лъскан дървен под, беше магазинът на Бен Франклин. Този магазин беше предал Богу дух през 1978, за да отстъпи на зала за видеоигри, наречена „Галаксия“ и на „Видеокасети под наем E-Z“, където вторник беше ден за специални филми и никой под двайсет години не можеше да влезе в задната стаичка.
„Лавердиер“ продаваше всичко, каквото беше продавал и старият „Бен Франклин“, но стоките бяха окъпани в безмилостната светлина на луминесцентните лампи „Макси-Гло“, които придаваха на всеки артикул собствен неистов, трескав блясък. „Купи ме!“ — сякаш пищеше всяка стока. „Купи ме, иначе може да умреш! Или жена ти може да умре! Или децата ти! Или най-добрият ти приятел! Може би всички наведнъж! Защо? Откъде да знам? Аз съм само безмозъчна стока, която стои на рафта на «Лавердиер»! Но не чувстваш ли, че е вярно? Знаете, че е така! Така че, купи ме ВЕДНАГА!“
Имаше цял ред галантерия, два реда материали за първа помощ и готови лекарства, един ред видео- и аудиоленти (и празни, и със запис). Имаше един дълъг рафт със списания, след тях идваха книгите с меки корици, витрина със запалки пред една от касите и витрина с часовници пред друга (третата каса беше скрита в тъмния ъгъл, където едва се виждаше фармацевтът). Бонбоните за празника „Вси светии“ бяха заели по-голямата част от реда на играчките (след празника играчките щяха да се върнат, а след това, когато дните безмилостно започнеха да се плъзгат към Коледа, щяха да заемат още два цели реда). И като нещо, което е твърде чисто, за да съществува в действителност освен като някакво мълчаливо признание, че има нещо такова като Съдба е главно „С“ и че Съдбата може по свой начин да покаже съществуването на целия този „друг свят“, за който Пап никога досега не се беше грижил (освен по повод на това — как може да напълни по-добре портфейла си) и за който Кевин Деливън никога дори не се беше замислял, отпред в магазина, на главната витрина, имаше грижливо аранжирана експозиция, която беше наречена „ЕСЕНЕН ФОТОФЕСТИВАЛ“.
Витрината се състоеше от кошница многоцветни есенни листа, които се разпиляваха на пода като ярък поток (поток, който беше твърде широк, за да е излязъл само от кошницата, както можеше да забележи внимателният наблюдател). Между листата имаше много фотоапарати „Кодак“ и „Полароид“, между последните — няколко „Слънце 660“ и всички видове друго оборудване: кутии, албуми, филми, светкавици. В средата на това странно изобилие стърчеше един стар триножник — като някоя от смъртоносните марсиански машини на Х. Дж. Уелс, надвиснала над мъртвите очертания на Лондон. На него имаше знак, който казваше на всички заинтересовани клиенти, че тази седмица могат да се получат на „СУПЕРНАМАЛЕНИ ЦЕНИ НА ВСИЧКИ АПАРАТИ И ПРИНАДЛЕЖНОСТИ НА ПОЛАРОИД!“
В осем и половина тази сутрин — половин час след отварянето на „Лавердиер“, тези „всички клиенти“ се състояха от Пап Мерил и само от него. Той не забеляза витрината, а се насочи направо към единствения отворен щанд, където Моли Дърхам тъкмо привършваше разполагането на часовниците върху подложките им от имитация на кадифе.
„О, не, този стар зяпач пак идва“ — помисли си тя и се намръщи. Представата на Пап за наистина приятно убиване на отрязък от време, горе-долу колкото почивката за кафе на Моли, беше да се залепи на щанда, където работеше тя (той винаги избираше нейния щанд, дори и да трябваше да застане на опашка; всъщност тя мислеше, че когато има опашка му харесва повече) и да си купи пакетче тютюн за лула „Принц Албърт“. Това беше покупка, за която обикновен човек щеше да отдели може би трийсет секунди, но ако тя успееше да се справи със Зяпача в рамките на три минути, мислеше, че се е справила наистина добре. Той държеше всичките си пари в напукано кожено портмоне на верижка и го извличаше цялото от джоба си — и докато го извади, на Моли й се струваше, че звъни със звънците си — и после го отваряше. То винаги издаваше скърцащ звук и човек наистина очакваше да види как от него излита молец — също както в анимационните филми става със скъперниците. Най-отгоре в портмонето имаше цял куп хартиени пари — банкноти, които изглеждаха така, сякаш не трябва да ги пипаш, защото може би са покрити с някакви микроби, а под тях имаше дрънчащи монети. Пап изваждаше еднодоларова банкнота и някак си отделяше останалите банкноти на една страна с един от дебелите си пръсти, за да стигне до дребните монети под тях — той никога не даваше два долара, не, така всичко би станало твърде бързо, а това не би му харесало — и се заемаше с тях. През цялото време очите му бяха заети — той поглеждаше към портмонето за секунда или две, но по-скоро оставяше пръстите да отделят необходимите монети с опипване, докато очите му пълзяха по гърдите й, корема й, хълбоците й и отново по гърдите й. Никога по лицето й, никога по устата й, която беше част от момиче, което беше интересно за повечето мъже — не, Пап Мерил се интересуваше строго от по-долните части на женската анатомия. Когато най-накрая свършеше — независимо колко бързо ставаше това, за Моли винаги изглеждаше три пъти по-дълго — и се махаше от магазина, на нея винаги й се искаше да отиде някъде и да вземе един продължителен душ.