И така, тя се стегна, приготви си усмивката, която казваше „още е осем и половина и ми остават още седем и половина часа“, и застана зад щанда в очакване на Пап и си помисли: „Той само те гледа, мъжете го правят, откакто си пораснала“ и това беше вярно, но не беше същото. Защото Пап Мерил не беше като повечето от мъжете, които плъзгаха поглед по стегнатата и привлекателна за очите фигура от десет години насам. Отчасти причината бе, че Пап е стар, но това не беше всичко. Истината беше, че някои хора гледат към тебе, а някои — при това доста малко — наистина те опипват с очите си и Мерил беше един от вторите. Погледът му сякаш наистина имаше тежест — когато ровеше в скърцащото си старомоминско портмоне на дълга, неестествено мъжка верижка, тя сякаш наистина усещаше как очите му се извиват нагоре-надолу по гърдите й, стрелват се по хълбоците й с оптичните си нерви като попови лъжички и после меко се хлъзват към слабините й, от което й се приискваше този ден да беше дошла на работа, облечена като монахиня. Или може би облечена в броня.
Но майка й обичаше да казва: „Това, което може да се изцери, трябва да се изтрае, мила Моли“ и докато някой не откриеше метод за претегляне на погледи, така че тези на мръсниците — били те млади или стари да могат да се поставят извън закона или докато, по-вероятно, Пап Мерил не направеше услуга на всички в Касъл Рок със смъртта си, така че безсрамният капан за туристи, който държеше, да може да бъде съборен, на нея просто й се налагаше да го търпи, доколкото може.
Но днес я очакваше приятна изненада — или поне така изглеждаше на пръв поглед. Пап не я погледна не само с обикновеното си жадно одобрение, но дори с поглед на обикновен клиент — погледът му изглеждаше абсолютно празен. Не че гледаше през нея, нито пък погледът му се удряше в нея и отскачаше. Стори й се, че той толкова се е задълбочил в мислите си, че обикновено проникващият му поглед дори не я достига, а стига само до средата на пътя и после изчезва — все едно човек да се опита да намери и наблюдава някоя звезда в далечната част на Галактиката с невъоръжено око.
— Какво ще обичате, господин Мерил? — попита тя и краката й вече бяха напрегнати, така че да може бързо да се обърне и да посегне към мястото, където стояха торбичките с тютюн. В случая с Пап тя правеше това, колкото е възможно по-бързо, защото, когато се обръщаше и посягаше, усещаше как очите му трескаво пълзят по задника й, спускат се за бърза проверка на краката й, после отново се издигат до бутовете й за последно визуално изстискване и може би ощипване, преди тя да се обърне с лице към него.
— Какво ли — каза той спокойно и бодро, като че ли говореше на някоя автоматична банкова машина — интересът му към нея не беше по-голям. Това беше добре дошло за Моли. — Бих искал малко — и после изрече или дума, която тя не чу правилно, или такава, която беше пълна безсмислица. Ако това беше непонятен жаргон, помисли си тя с известна надежда, може би първите няколко части от сложната мрежа от диги, стари гуми и преливници, която старият негодник беше конструирал срещу надигащото се море на склерозата, най-сетне се пропукваше.
Звучеше като че ли беше казал „двапакефилм“, а те нямаха такова изделие… освен ако не беше някакво лекарство по рецепта.
— Моля, господин Мерил?
— Филм — каза той толкова ясно и твърдо, че Моли направо се разочарова — беше убедена, че той сигурно го беше казал точно така и първия път, но тя го е чула неправилно. Може би тя беше тази, която започваше да губи гумите и преливниците си.