— От какъв вид искате?
— Полароид — каза той. — Два пакета. — Тя не знаеше точно какво става днес, но беше несъмнено, че първият стар мръсник на Касъл Рок не беше на себе си. Очите му все още не бяха на фокус, а думите… те й напомняха за нещо — нещо, което тя свързваше с петгодишната си племенница Елън, но не можеше да го улови.
— За кой модел, господин Мерил?
Гласът й прозвуча несигурно и изкуствено на самата нея, но Пап Мерил изобщо не забеляза. Пап Мерил витаеше някъде в небесата.
След моментно размишление, през което той изобщо не я погледна, а вместо това изучаваше рафтовете с цигари зад лявото й рамо, Пап изтърси:
— За апарат полароид „Слънце“. Модел 660.
И тогава тя се сети — след като му каза, че трябва да вземе от витрината. Племенницата й имаше голяма играчка — мечка панда, която беше кръстила Полет по причини, които вероятно имаха смисъл само за друго такова момиченце. Някъде вътре в Полет имаше електронна схема с памет, в която бяха записани около четиристотин кратки, прости изречения от вида: „Обичам да ме гушкат, а ти?“ и „Не искам никога да си отидеш.“ Когато натиснеш Полет малко над рунтавото й пъпче, след кратка пауза тя изричаше, почти изтърсваше едно от тези мили малки изречения с някакъв далечен, безчувствен глас, който, ако се съдеше по тона й, като че ли отричаше съдържанието на думите. Елън мислеше, че Полет е побъркана. Моли мислеше, че в нея има нещо зловещо — тя постоянно очакваше, че някой ден Елън ще смушка куклата панда в червата и тя ще изненада всички (освен леля Моли от Касъл Рок), като каже това, което наистина мисли. Може би:
— Мисля, че тази нощ, след като заспиш, ще те удуша.
Или просто:
— Имам нож.
Тази сутрин гласът на Пап Мерил беше прозвучал като гласа на куклата панда. А празният му поглед приличаше на този на Полет. Моли си беше мислила, че всяка промяна в обикновената цинична усмивка на стареца би била добре дошла. Беше грешила.
Тя се наведе над витрината, за пръв път без да се интересува от начина, по който се виждат бутовете й, и се опита да намери това, което искаше старецът, колкото може по-бързо. Беше сигурна, че когато се обърне, Пап ще гледа към всичко друго, но не и към нея. И този път беше права. Когато взе филма и се обърна (събаряйки няколко отвени есенни листа от една от кутиите), Пап все още гледаше втренчено рафтовете с цигари — на пръв поглед ги гледаше толкова внимателно сякаш правеше ревизия на щанда. Трябваха секунда или две, за да се разбере, че това изражение всъщност съвсем не е изражение, а поглед, пълен с почти божествена пустота.
„Моля ви, отидете си оттук — молеше се Моли. — Моля ви, просто вземете филма и си отидете. И правете каквото искате, но не ме докосвайте. Моля ви.“
Моли си помисли, че ще изпищи, ако той я докосне, докато гледа по този начин. Защо трябваше да бъде сама? Защо не можеше тук да има поне още един клиент, по възможност шерифът Пангборн, но ако той е зает някъде другаде, който и да е друг? Тя предполагаше, че господин Константайн — фармацевтът — е някъде в магазина, но щандът за лекарства изглеждаше поне на четвърт миля оттук и той не можеше да стигне до нея бързо, ако старият Мерил решеше да я докосне. Ами ако господин Константайн беше излязъл за кафе заедно с господин Кийтън от съвета? Колкото повече мислеше за тази възможност, толкова по-вероятна й се виждаше. Когато се случва нещо наистина зловещо, не е ли почти задължително човек да е сам?
„Той има някакво умствено разстройство.“
И се чу да казва с престорено весел глас:
— Заповядайте, господин. Мерил. — Постави филма на тезгяха и се шмугна вляво зад касата, така че тя да бъде между нея и него.
Древното кожено портмоне излезе от панталоните на Пап Мерил, а треперещите й пръсти отбелязаха погрешно стойността на покупката, така че тя трябваше да я изчисти и да започне отново.
Той й подаваше две десетдоларови банкноти.
Тя си каза, че са смачкани само защото са били смачкани заедно с други банкноти в това малко портмоне и че вероятно дори не са стари, макар да изглеждат стари. Това обаче не спря галопа на мислите й. Мислите й настояваха, че банкнотите не са просто смачкани — а че са смачкани и слузести. Настояваха също, че стари не е точната дума, че стари дори не е вярно. За тези парични знаци дори и думата древни няма да е правилна. Това бяха праисторически десетдоларови банкноти, отпечатани по някакъв начин преди раждането на Христа и построяването на Стоунхендж, преди първият нискочел неандерталец да изпълзи от пещерата си. Те принадлежаха на времето, когато дори Бог е бил бебе.