Не искаше да ги докосне.
Налагаше се да ги докосне.
Човекът щеше да поиска рестото си.
Тя се напрегна, взе банкнотите и колкото можеше по-бързо, ги пъхна в касата, при което така си удари пръста, че отчупи по-голямата част от нокътя си, но в състоянието си на крайно смущение усети силната болка много по-късно… чак когато беше овладяла достатъчно разсъдъка си, за да се засрами от действията си на глупаво момиче, на което предстои първият мензис.
В момента обаче тя само се съсредоточи, за да прибере банкнотите в касата, колкото може по-бързо и да махне ръцете си от тях, но дори и по-късно щеше да си спомня какви бяха тези банкноти на пипане. Сякаш наистина пълзяха и се движеха под пръстите й — като че ли милиарди микроби, огромни микроби — почти толкова големи, та човек да ги види с просто око — се плъзгаха по тях към нея и бързаха да я заразят с неговата болест.
Но човекът щеше да поиска рестото си.
Тя се съсредоточи върху това, стисна устни толкова силно, че те побеляха като устни на мъртвец — четири по един долар които не искаха, изобщо не искаха да излязат изпод ролката, която ги придържаше в касата. После десет цента, но, о, Боже, нямаше монети по десет цента и, по дяволите, какво й ставаше, какво беше направила, че толкова дълго време да се чувства безпомощна с този зловещ старец в единствената сутрин, известна в историята, в която той май наистина искаше бързо да излезе оттук?
Тя извади пет цента и усети мълчаливото му, вонещо присъствие невероятно близо (и усети, че когато най-сетне се насили да погледне нагоре, ще види, че той е дори по-близо, че се обляга на тезгяха и се пресята към нея), после три цента, четири, пет… но последният падна обратно в чекмеджето между монетите от четвърт долар и трябваше да го търси с един от студените си, непохватни пръсти. Той почти й се изплъзна отново — тя усети как по врата й и по тясната ивица между носа и горната й устна избива пот. После стисна здраво монетите в юмрук и се помоли той да не протегне ръка, за да ги вземе, така че тя да трябва да докосва сухата му кожа на земноводно, но знаеше, по някакъв начин знаеше, че той ще го направи, вдигна поглед и почувства как приветливата й усмивка „Лавердиер“ опъва мускулите на лицето й в някакъв замръзнал писък, опитва се да си спести поне това и си каза, че то ще бъде върхът и въпреки че глупавият й настойчив мозък се опитваше да я накара да види образа на сухата ръка, която изведнъж се затваря върху нейната като крак на някаква стара и отблъскваща птица — не граблива, дори не граблива, а лешояд, тя си каза, че не вижда този образ — абсолютно НЕ, но все пак го виждаше и вдигна поглед с тази усмивка, която крещеше от лицето й с такава сила, сякаш беше вик за убийство в гореща, тиха нощ, а магазинът беше празен.
Пап го нямаше.
Беше излязъл, докато тя подготвяше рестото.
Моли цялата се затресе. Ако й трябваше конкретно доказателство, че древният старик не беше наред — имаше го. Това доказателство беше сигурно, несъмнено, доказателство от най-чиста проба — за пръв път в спомените й (и би се обзаложила в спомените на целия град, и би спечелила облога) Пап Мерил, който не искаше да дава бакшиш дори и в редките случаи, когато беше принуден да яде в ресторант, в който не даваха храна за вкъщи, беше излязъл, без да дочака рестото си.
Моли се опита да отвори ръката си и да пусне четирите банкноти по един долар, монетата от пет цента и петте по един цент. С ужас установи, че не може да го направи. Трябваше да си помогне с другата ръка и да разгъне пръстите си. Рестото на Пап падна върху стъклото на тезгяха и тя го изтика настрани, не искаше да го докосва.
И не искаше никога вече да види Пап Мерил.
ГЛАВА 15
Когато Пап излезе от „Лавердиер“, празният му поглед не изчезна. Беше си все същият, докато той пресече тротоара с пакетчетата филми в ръка. Когато слезе от бордюра в канавката, погледът му се пропука и придоби изражение на някаква тревога. Пап спря — с единия крак върху тротоара и другия — сред куп стъпкани фасове и празни пакетчета от чипс. Това беше друг Пап, когото Моли също не би познала, въпреки че онези, които старецът беше мамил, биха го познали твърде добре. Това не беше нито Мерил — развратникът, нито Мерил — роботът, а Мерил — раздразненият звяр. Изведнъж той вече присъстваше — по начин, по който рядко си позволяваше да присъства пред хората. Да показва толкова много от собствената си натура, не беше според самия Пап добра идея. Тази сутрин обаче той съвсем не можеше да се владее, но пък нямаше никой, който да го наблюдава. Ако имаше някой, той не би видял Пап — домораслия провинциален философ, нито дори Пап — ловкия Търговец, а нещо като духа на този човек. В този миг на тотално присъствие Пап сам приличаше на куче помияр — бездомно куче, което е подивяло и сега си почива в разгара на среднощно нападение в курник, с наострени парцаливи уши, вдигната глава и зъби, по които се стича кръв, а сега като че ли дочува звук от къщата на стопанина и мисли за насочената към него ловджийска пушка с нейните цеви като осмица. Кучето не знае нищо за осмиците, но дори и куче може да различи неясната форма на вечността, ако инстинктите му са добре тренирани.