На другата страна на градския площад се виждаше жълтата като урина фасада на „Рогът на изобилието“, малко отделена от най-близките си съседи — празното здание, в което доскоро се бяха помещавали „Селското корито“, „Закуски при Нан“ и „Шев до шев“ — магазин за дрехи и галантерия, поддържан от правнучката на Еви Чалмърс, Поли — жена, за която трябва да поговорим друг път.
Пред всички магазини в долната част на главната улица имаше места за паркиране под ъгъл и всички те бяха празни… освен едно, което току-що се заемаше от форд комби, който Пап позна. Лекото бръмчене на мотора ясно се чуваше в неподвижния утринен въздух. После моторът спря, стоповете угаснаха и Пап дръпна обратно крака си, който беше в канавката, и благоразумно се оттегли до ъгъла на „Лавердиер“. Остана неподвижен като онова куче, разтревожено в курника от някакъв лек шум — шум, който би могъл да бъде пренебрегнат в дивото безумие на убийствата, извършвани от кучета, които нито са толкова стари, нито толкова мъдри колкото него.
Джон Деливън излезе иззад кормилото на комбито. От другата страна излезе момчето. Те тръгнаха към вратата на „Рогът на изобилието“. Мъжът нетърпеливо почука — толкова силно, че звукът достигна до Пап ясно, както се беше чул и звукът от мотора. Деливън спря, двамата заслушаха и после Деливън започна отново — сега не чукаше, а блъскаше по вратата и нямаше нужда да си някакъв четец на мисли, за да разбереш, че мъжът е направо побеснял.
„Те са разбрали — помисли си Пап. — По някакъв начин са разбрали. Дяволски добре стана, че смачках шибания апарат.“
Остана така още миг, без да мърда с нищо освен с присвитите си очи, и после зави зад ъгъла на магазина, в уличката между него и съседната банка. Направи го толкова леко, че мъж с петдесет години по-млад би могъл да завиди на пъргавината му.
„Тази сутрин — помисли си Пап — май ще е по-умно да се прибера през задния двор.“
ГЛАВА 16
Като не получи отговор, Джон Деливън заблъска вратата трети път — толкова силно, че стъклото затрака в разкъртения маджун и ръката го заболя. Болката в ръката го накара да осъзнае колко е разгневен. Смяташе, че гневът му е съвсем неоправдан, ако Мерил е направил това, което мислеше Кевин — да, колкото повече мислеше, толкова повече беше сигурен, че Кевин е прав. Но се изненада, че не беше усетил силата на гнева си до този момент.
„Тази сутрин май ще опозная себе си“ — каза си той и в това имаше нещо поучаващо. Той се усмихна и малко се успокои.
Кевин нито се усмихваше, нито беше спокоен.
— Сигурно се е случило едно от следните три неща — каза господин Деливън на сина си. — Или Мерил не е станал, или не отваря, или е разбрал, че ние сме се ядосали и се е скрил с апарата ти. — Той замълча, после направо се засмя. — Мисля, че има и четвърто. Може би е умрял в съня си.
— Не е умрял — сега Кевин беше опрял глава в мръсното стъкло на вратата, през която желаеше въобще да не беше влизал. Беше заградил очите си с ръце, за да си направи сянка, защото слънцето, което се издигаше над източната част на градския площад, хвърляше силен отблясък върху стъклото. — Виж.
Господин Деливън също вдигна ръце до очите си и притисна нос в стъклото. Останаха така — един до друг, с гръб към площада, загледани в мрака на „Рогът на изобилието“, сякаш бяха най-закоравелите зяпачи през прозорци на света.
— Добре — каза той след няколко секунди, — изглежда, дори да се е скрил, е оставил боклуците си.
— Да — но не това имах предвид. Виждаш ли го?
— Какво да виждам?
— Виси на онази греда. До бюрото с часовниците.
И след миг господин Деливън го видя — фотоапарат полароид, увиснал на ремъка си на една кука на гредата. Помисли си, че вижда дори отчупеното място, макар че това можеше и да е само във въображението му.
„Не е във въображението ти.“
Усмивката изчезна от устните му, когато разбра, че започва да чувства това, което чувстваше Кевин — злокобната и потискаща увереност, че някаква проста и все пак ужасно опасна машинка работи… и за разлика от повечето часовници на Пап работи точно.