— Мислиш ли, че просто си седи горе и чака да си отидем? — заговори на висок глас господин Деливън, но по-скоро говореше на себе си. Ключалката на вратата изглеждаше нова и скъпа… но той би се обзаложил, че ако един от тях — може би Кевин беше в по-добра форма — удареше достатъчно силно, тя щеше да се изкърти от старото дърво. Мина му една случайна мисъл: „Ключалката е толкова здрава, колкото вратата, в която я слагаш. Хората никога не се замислят.“
Кевин обърна напрегнатото си лице към баща си. В този миг Джон Деливън се порази от лицето на Кевин също толкова, колкото Кевин се беше поразил наскоро от неговото. Той си помисли: „Чудя се колко бащи имат възможността да видят как ще изглеждат синовете им като мъже? Той няма винаги да изглежда толкова напрегнат — толкова силно опънат — Боже, надявам се, че няма, — но ще изглежда горе-долу така. И, Исусе Христе, ще бъде хубав!“
И той като Кевин се беше се чувствал така за един кратък миг в цялата тази история, но това беше миг, който никога нямаше да забрави — винаги щеше да се сеща за него.
— Какво? — попита дрезгаво Кевин. — Какво, татко?
— Искаш ли да я избиеш? И аз бих ти помогнал.
— Не още. Мисля, че не трябва. Мисля, че не е тук… но е наблизо.
„Не можеш да знаеш такова нещо. Не можеш и да си го помислиш.“
Но синът му си го мислеше и той вярваше, че Кевин е прав. Между Пап и сина му се беше образувала някакъв вид връзка. „Някакъв вид“ връзка? Бъди сериозен. Той знаеше отлично каква беше тази връзка. Това беше онзи шибан апарат, който висеше на стената вътре и колкото по-дълго висеше, колкото повече той чувстваше, че онази машинка работи — колелцата й се въртят и зловещите й немислими зъбци се въртят — толкова по-малко му харесваше това.
„Счупи апарата, счупи апарата“ — помисли си той и каза:
— Сигурен ли си, Кев?
— Да обиколим отзад. Да опитаме вратата оттам.
— Има порта. Той сигурно я заключва.
— Може би можем да се прекачим.
— Добре — каза господин Деливън и последва сина си по стъпалата на „Рогът на изобилието“ и към задната уличка, чудейки се дали не си е загубил ума.
Но портата не беше заключена. В някакъв момент Пап беше забравил да я заключи и въпреки че на господин Деливън не му харесваше идеята да се прекачва през оградата, евентуално да падне през оградата и сигурно да си откъсне топките при това падане, по някаква причина отворената порта му харесваше още по-малко. Въпреки това той и Кевин минаха през нея и влязоха в пълния с боклуци двор на Пап, чийто изглед не можеха да подобрят и нападалите октомврийски листа.
Кевин се придвижи през купчините отпадъци, които Пап беше изхвърлил, но не се беше погрижил да отнесе на боклука. Господин Деливън го последва. Стигнаха до дръвника приблизително по същото време, в което Пап излизаше от задния двор на госпожа Атия Линдън към улица „Мълбъри“ — на един квартал по на запад. Щеше да върви по улица „Мълбъри“, докато стигне до канторите на компанията за дървен материал „Уолф Джоу“. Въпреки че камионите за трупи на компанията вече кръстосваха пътищата на Мейн и жуженето на верижните триони сигурно се издигаше над намаляващите гори на околността поне от шест и половина, до девет никой нямаше да дойде на работа в кантората, а дотогава имаше поне петнайсет минути. В задната част на мъничкия заден двор на компанията за дървен материал имаше висока дъсчена ограда. На нея имаше порта и тази порта беше заключена, но Пап имаше ключ. Така че щеше да отключи портата и да влезе през нея в собствения си заден двор.
Кевин спря до дръвника. Господин Деливън улови и проследи погледа на сина си и премига. Отвори уста да попита за какво, по дяволите, е всичко това, после я затвори отново. Започна да се сеща за какво, по дяволите, е всичко това, без Кевин да му помага ни — най-малко. Не беше правилно да му идват такива мисли, не беше естествено и той знаеше от горчивия си опит (в който самият Реджиналд Марион „Пап“ Мерил в един момент беше изиграл своята роля, както не толкова отдавна беше разказал на сина си), че да правиш нещата импулсивно е добър начин да тръгнеш в неправилна посока и да си изгърмиш патроните, но това нямаше значение. Въпреки че господин Деливън не мислеше в такива термини, спокойно можеше да се каже, че той просто се надява, че когато всичко свърши, ще може да кандидатства за повторно приемане в Племето на разумните.
Отначало той си помисли, че вижда размазаните останки на фотоапарат полароид. Разбира се, това беше просто в ума му, който се опитваше да намери известен смисъл в повторението. Това, което лежеше върху и около дръвника, изобщо не приличаше на фотоапарат — нито на полароид, нито на друг. Всички тези зъбчати колелца и маховици можеха да принадлежат само на часовник. После видя мъртвата карикатурна птичка и дори разбра какъв вид е бил часовникът. Отвори уста да попита Кевин защо, за Бога, Пап би донесъл часовник с кукувичка тук отзад и после би го размазал с бойния чук. Помисли отново и реши, че все пак няма нужда да пита. Отговорът също беше започнал да идва. Господин Деливън не искаше този отговор, защото той говореше за сериозна лудост, но това нямаше значение — отговорът все пак се появи.