„Вие сте върху моя собственост — шепнеше умът му към тях и ако умът му имаше силата да убива, той щеше да посегне с него и да ги порази смъртоносно. — Вие сте върху моя собственост, по дяволите, Вие сте върху моя собственост!“
Това, което трябваше да направи, беше да извади старата „Джон Лоу“ и да я насочи към тъпите им глави. Това трябваше да направи. И щеше да го направи точно сега, ако те не бяха застанали над останките от апарата, който момчето предполагаше, че само е унищожило с благословията на Пап преди две седмици. Зачуди се дали да не опита да се отърве с лъжа, но знаеше какво мислят за него в този град. Пангборн, Кийтън и всички останали. Боклук. Това мислеха за него. Абсолютен боклук.
Докато си размърдат задниците, слънцето ще залезе!
Ръцете му се стискаха и отпускаха. Стискаха и отпускаха.
Деливънови говореха, но на Пап не му се слушаше какво си приказват. Умът му се беше превърнал в димяща пещ. Сега молитвата му гласеше: „Те са върху моята проклета собственост и аз не мога да направя нищо, за да ги изгоня! Да бъдат проклети! Да бъдат проклети!“
Най-сетне бащата и синът излязоха. Когато чу ръждивото скърцане на портата към уличката, Пап отключи с ключа си портата в дъсчената ограда. Промъкна се през нея и се затича през двора към задния си вход — затича се с неспокойна лекота, странна за човек на седемдесет години, затиснал с ръка дясното си бедро като че ли — независимо от лекотата — чувстваше там силна ревматична болка. Всъщност Пап изобщо не чувстваше болка. Просто не искаше нито ключовете му, нито дребните пари в портмонето му да дрънкат в случай, че двамата Деливън са все още наблизо и се мотаят отпред, където не може да ги види. Нямаше да се изненада, ако наистина беше така. Когато имаш работа със скунк, трябва да си готов за миризмата.
Извади ключовете от джоба си. Сега те изтракаха и звукът, въпреки че беше приглушен, му се видя много силен. За миг обърна очи наляво — сигурен, че ще види облещеното овче лице на отрочето. Устата му се озъби в уплашена, напрегната усмивка. Нямаше никого.
Поне засега.
Той намери нужния ключ, пъхна го в ключалката и влезе. Внимаваше да не отвори вратата към бараката твърде широко, защото пантите скърцаха, когато ги насилиш.
Вътре с диво движение дръпна резето и влезе в „Рогът на изобилието“. В тези сенки той си беше у дома, дори нещо повече. Можеше да ходи по тесните, отрупани с боклуци коридори дори и насън… всъщност беше го правил, макар че в момента не си го спомняше, както и много други неща.
В предната част на магазина имаше само един малък страничен прозорец — гледаше към уличката, от която двамата Деливън бяха влезли в задния му двор. Под остър ъгъл можеше да се видят и тротоарът, и част от градския площад.
Пап се прилепи до прозореца между купчините ненужни, захвърлени списания и усети прашната им музейна миризма в тъмния Въздух. Погледна навън към уличката и видя, че е празна. Погледна надясно и видя двамата Деливън — размити като риби в аквариум зад мръсното, криво стъкло. Пресичаха площада точно пред естрадата. Не дочака да се изгубят от погледа му, нито се премести на предните прозорци, за да ги вижда под по-добър ъгъл. Предполагаше, че отиват в „Лавердиер“, и тъй като той вече беше бил там, щяха да питат за него. Какво би могла да им каже онази мръсница зад щанда? Че е бил там и си е отишъл. Нещо друго?
Само че си е купил две торбички тютюн.
Пап се усмихна.
За това едва ли щяха да го обесят.
Намери една кафява кесия, излезе отзад, тръгна към дръвника, размисли и вместо това отиде до портата по пътеката. И да си бил веднъж невнимателен, това не значи, че трябва да бъдеш все такъв.
След като заключи портата, той отнесе кесията до дръвника и събра парчетата от полароида. Действаше колкото можеше по-бързо, но за да събере всичко му трябваше време.
Събра всичко с изключение на малките тресчици и парченца, които изглеждаха само като боклук без определено име. В някоя полицейска лаборатория може би биха могли да идентифицират поне част от парченцата — Пап беше гледал криминални филми по телевизията (само когато не гледаше порнографски филми на видеомагнетофона си), в които хората от лабораториите се появяваха на сцената на престъплението с малки четчици и вакуумни помпички, а даже и с пинцети, слагаха нещата в найлонови пликчета — но в управлението на шерифа на Касъл Рок нямаше такива работи. А на Пап не му се вярваше шерифът Пангборн да поиска от щатската полиция да изпрати група за разследване, дори ако убедяха самия Пангборн да направи това усилие, не си заслужаваше само за една кражба на фотоапарат, а това беше всичко, в което можеха да го обвинят Деливън, без да изглеждат луди. След като изследва околността, той се прибра вътре, отключи „специалното“ си чекмедже и сложи вътре кафявата кесия. Заключи отново и сложи ключовете обратно в джоба си. Сега всичко беше наред. Той знаеше всичко и за заповедите за обиск. По скоро в ада би настанал снежен ден, отколкото двамата Деливън да могат да закарат Пангборн в окръжния съд, за да иска такава заповед. Дори и ако е достатъчно луд да опита, останките от проклетия апарат нямаше да ги има — завинаги — много преди да могат да му погодят този номер. Да се опита да се отърве от парчетата завинаги, още сега, би било по-опасно, отколкото да ги остави в заключеното чекмедже. Двамата Деливън щяха да се върнат и да го хванат точно докато го прави. Най-добре да почака.