Отегчен. Ужасно, убийствено отегчен. Стив бе изкарвал хляба си с всичко на този свят, освен с работа и не желаеше нищо друго, освен да умре. Последен потомък на династия от финансисти, той срещаше през целия си живот само покорство и ниски поклони. Беше своенравен, капризен и детински упорит мъж, а от година насам все повече падаше духом. Открай време се радваше на удивителна популярност, макар че мрачният му характер плашеше хората, но не изпитваше от това и капка удоволствие. Мразеше жените, понеже твърдо вярваше, че всички до една гледат само да му докопат парите; а от пари пък му бе дошло до гуша. Липсата на увереност в себе си го правеше високомерен; не можеше да се отърве от мисълта, че по начало не притежава достойнства и само заради богатството си е търсен, приеман и хвален. Мразеше целия свят, мразеше себе си и го успокояваше единствено мисълта за онова, което възнамеряваше да извърши.
Той остави щурвала и измъкна котвата. Тя тежеше почти петдесет килограма и трудно се вдигаше, но щеше да му свърши работа. Остави я на задната палуба, взе от шкафа три-четири метра въже и спря двигателя. Изтича обратно при котвата, изправи я, клекна до нея и я подпря с гърди. Омота въжето около тялото си, прекара го през халката, върза го здраво, после напрегна нозе и зачака.
Загубил стабилност, „Спусък“ почна да сменя посоката. Вълнението връхлиташе ту от едната, ту от другата страна. Вълна подир вълна заливаха палубата и Рауп усещаше как силите го напускат, докато се бореше да запази равновесие, подпрян на ниския парапет. Беше съвършено спокоен. Загледа се през мрака и зърна на няколко мили светлините на танкер. Изглеждаше тъй могъщ и непоклатим…
Изведнъж между сигналните светлини на танкера се надигна огромен жълт пламък и полетя към луната. Стив Рауп усети как го изпълва мощна възбуда; ето най-сетне нещо вълнуващо, нещо различно и ново. Трескаво взе да разплита възела около халката и в този миг една грамадна вълна жестоко подметна малкото корабче. С отчаян вик Стивън Рауп политна зад борда заедно с котвата.
На „Морски зефир“ Уакър се изтръгна от размислите, защото откъм лявата страна на надстройката долетяха кънтящи трясъци. Вратата на закритата палуба! Не бе залостена и се тряскаше при всяко лудешко люшване на кораба — стомана срещу стомана при издигането, стомана срещу дърво при пропадането. Уакър хукна натам като луд, но преди да направи и две крачки, блесна неминуемата искра.
Облаче от прозрачен син пламък разцъфтя, увисна за миг над палубата и изчезна. Раздаде се звук като чудовищна кашлица и над отдушника на резервоар №4 изригна огнен стълб; той се издигаше все по-високо и по-високо, а горещината засмукваше изпаренията и създаваше нови. Върхът на отдушника се нажежи до червено, после отхвръкна. Половин секунда по-късно четвърти резервоар избухна. Надстройката хлътна надолу. Искрите се разхвърчаха напосоки към вече изчезналата радиорубка, после №3 и №5 гръмнаха едновременно. Ставаше доста напечено и Уакър хукна назад, като крещеше през илюминаторите.
Екипажът наизскача сънен и стреснат. Едни бяха навлекли работните комбинезони, други не. Някои бяха спокойни, но повечето едва се удържаха от паника. Сякаш грамадна усойница се виеше насам-натам, търсейки да грабне най-напред уплашените. Някои просто стояха и мигаха срещу огъня. Други бягаха в кръг като хванати плъхове, прекалено стреснати, за да изтичат към лодките.
Уакър държеше да си намери спасителна жилетка. Понечи да слезе в трюма, но се дръпна като видя долу Тортугас, премазан от нозете на подплашената тълпа. Така бе платил за глупостта си. Уакър скочи в коридора през един от илюминаторите и нахълта в жилищното помещение. Докато смъкваше от рафта три жилетки, палубата осезаемо пропадна под краката му. Този път той прескочи Тортугас без колебание.
На палубата цареше истински хаос. Едно е да спускаш лодките при нормална тренировка, а съвсем друго — да се бориш едновременно срещу вълните и паниката без друг командир освен боцмана… ако изобщо може да се нарече командир човек, който крещи смислени заповеди на озверяла тълпа. Тримата помощници, Стареца, радистът и двама от вахтените моряци бяха изчезнали заедно с надстройката.
Парните котли изгърмяха. Слава Богу, предпазните клапани си свършиха работата.
Отпред изригнаха още два резервоара, корабът бясно подскочи и се преметна. Грамадна вълна разби дясната лодка, а лявата се килна към палубата и вече не ставаше за нищо.
Двигателите нададоха вой когато корабът заби чело надолу и витлото увисна във въздуха.