— … който си на небето, да се свети името Ти…
Тоя пък кой беше, по дяволите?
— Идвайте, момчета, водата е чудесна.
Някой цвилеше като кон със счупен крак.
Боцманът се втурна по палубата и изкрещя:
— Някой да ми помогне!
Уакър го последва слепешком. Боцманът скочи на кърмата и почна да избива клиновете от капаците на трюма. Уакър надяна едната жилетка и му метна другите две. Вълните ги отнесоха през борда. Заедно избиха клиновете, смъкнаха платнището и се заеха да мятат капаците през парапета. Тоя боцман излезе мъж на място. Беше се сетил за единственото нещо, което може да плава.
Гръмнаха седми и осми номер. Останала без опора, главната мачта хлътна надолу, после проби дъното. Тежкият утлегар от върха й се стовари с трясък на палубата и затисна краката на боцмана. Той остана да лежи, заливан от вълните. Уакър подпря утлегара с рамо и напъна мишци до скъсване, но грамадната тежест така и не помръдна. Боцманът се озъби и поклати глава. Уакър отскочи назад, изтръгна парче тръба и се върна. Боцманът пак се озъби и кимна. Уакър замахна…
Седемдесет метра пламтящ бензин обграждаха кораба от всички страни, освен откъм кърмата. Уакър изтича като пиян към парапета, връзвайки трескаво шнуровете на жилетката. Докато скачаше, замаяно се зачуди дали с тая жилетка ще се удави или ще умре от глад и жажда. После се озова във водата. Една вълна го подметна високо, сетне го смъкна тъй бързо, че му призля. Нещо го блъсна жестоко в лицето. Усети как раздраната кожа се смъква на парцали и всичко помръкна.
Когато отново прогледна, вече бе ден. Очите му пареха непоносимо. Вълнението продължаваше. През изминалите часове спасителната жилетка го бе държала проснат по гръб над водата. Той немощно загреба два-три пъти и се огледа. Светът беше малък. От кораба се виждаше в кръг от единайсет мили. Тук нямаше и единайсет метра.
Океанът е мека постеля, а Гълфстрийм не е студен. Но в главата на Уакър тръпнеше тежко главоболие, а солта изгаряше раздраното му лице. Той опита да се изкашля и когато успя, откри, че не може да спре. Продължи да кашля докато изгуби съзнание.
Няколко часа по-късно той се свести повторно. Искаше да попита вахтения дали вече е един след полунощ, но подпухналият език не му се подчини. Трябваше да попита, защото иначе можеше да се успи. Напрегна сили и издаде тъй ужасен дрезгав звук, че сам се изплаши. Болен беше, това е. Най-добре да каже на стюарда. Кога ще достигнем суша, стюард? Никаква суша за теб. Люшкай се в тая вода. Нагоре. Надолу. Стюардът е мъртъв. Ами живите? И те са мъртви. Отново чу онзи прегракнал звук и му се стори, че е смях.
В очите ми има светлина, помисли той. Болен съм, майко. Майка ми седя до леглото четири дни и нощи, защото бях болен от ревматична треска. Пиеше кафе, пушеше и не мръдна цели четири дни и нощи, защото не можех да дишам и ставите ме боляха. Само не ме удряй! Хей!
Тежък удар в ребрата го накара почти напълно да се опомни. Покрай него се стрелна голям тъмен плавник и под слънцето мощно подскочи блестящо вретеновидно тяло. Докато то падаше към вълните, друго блъсна Уакър в гърба. Нови две весело се премятаха отстрани, а край първото се появи още едно. Водачът се завъртя, налетя стремително и Уакър опита да се отдръпне, като цапаше немощно с ръце. Един от делфините издаде звук, напомнящ детски плач и изведнъж човекът отново остана сам. Делфинът не докосва жив човек, но може да подмята мъртвеца няколко мили наред. Ха! Видяхте ли!
Пет пари не даваш за никого… Ние с теб знаем, нали, приятелю?
Ти си делфин, изрече глас в мозъка на Уакър. Ти си прекрасен и странен и живееш като на шега. Ти си безстрашен, силен и бърз. Носиш се пред вълнореза на кораба, пренебрегвайки заплашителния стоманен ръб. Където си ти, никога няма акули. Хайде, извий гръб и подскочи над водата.
В този миг морякът Уакър, единствен оцелял от танкера „Морски зефир“, престана да съществува и се преобрази.
Още не можеше да подскача, но с лекота издаваше звук като плачещо бебе.
Вълните растяха. Шевът на рамото на жилетката бавно се разпадаше. И изведнъж Уакър долови в мъничкия си вихрен свят присъствието на друг подскачащ предмет. Това бе платноход без човек на щурвала, изящна малка яхта, която танцуваше, залиташе и храбро се бореше с водните маси. Идваше все по-близо и по-близо, докато накрая една вълна подхвана Уакър и го запокити срещу белия корпус. Убийственият удар разкъса дясната презрамка и го потопи дълбоко надолу. болката от задушаването разбуди последните му рефлекси. Когато следващата вълна го надигна, той вкопчи пръсти в ниския парапет и се преметна напред и нагоре. Дълги минути лежа, стиснал парапета с мокър юмрук, после бавно осъзна колко странна е тази нова среда за лъскавото му делфинско тяло. Замаяно се изправи и изкуцука напред, смъквайки парцаливите останки от спасителната жилетка. Няколко мъчителни крачки по-нататък той се блъсна във вратата на каютата и я отвори тъкмо когато яхтата описа дъга. Уакър бясно размаха ръце и се стовари долу, право върху разраненото си лице.