Никой нямаше право да се сърди — нито нему, а още по-малко на крал Матиаш, който през септември нареди пратеничеството да поема обратно. Най-големият, най-скъпо струвалият на Маджарско опит да получи Джем завършваше неуспешно. Въпреки заповедта, Прюис направи още един — съвсем отчаян. Той се яви пред Кралския съвет и с реч, на чието майсторство би завидял сам Цицерон, изложи последиците от френското късогледство: то щяло да развърже ръцете на Баязид за победоносни войни в Италия и Средна Европа, да нанесе тежък удар на левантинската търговия, да постави Стария свят пред ужаса наедно Атилово нашествие. Не само майсторство — от речта на Прюис вееше искрено убеждение, пророчески огън, който принуди дори мен, врага му, да потръпна. Затова ме смути една къса реплика — беше се обадил архиепископът на Бордо, другият де Гранил, брат на адмирала:
— Не забравяйте. Ваша светост, че Атила бе спрян тъкмо във Франция.
— Защото разхити силите си из твърде дълъг път, брате — не се обърка Прюис.
— Ще ги разхити също султан Баязид.
Нахалството трябва да има някакъв предел, нали? След като французите отказваха спасение за Източна Европа, можеха да го сторят поне по-изискано. Защо ще ни изтъкват, че именно франция винаги е била на завет откъмто варварски нашествия? Защо да се подчертава: че нея съвсем не засягат нещастията на Европейския изток?
В същия миг видях, че Янош Прюис би могъл да изобрази не само сияещо благоразположение; той прие Гравиловите думи така, както би ги приел всеки от онези там селяни с опожарен дом и земя, както всеки войник, осакатен в битка с турците. Корава ненавист преобрази прекрасното лице, от което винаги бях се възхищавал, и сякаш удар от камшик изсвистя отговорът на Прюис:
— Ако вие, Ваша светост, бяхте поставен на колене от трикратно по-силен враг, вероятно бихте си спомнил нашата първа християнска повеля: „Обичай ближния си!“ За да измолите помощ.
— Не си спомняме. Ваша светост — бързо върна удара де Гравил, — някой да е помогнал на земята ни, когато я отстоявахме срещу сарацините. Те бяха не по-малко силен враг, струва ми се.
Повече от ясно: можехме вече да не се боим от съюз между Франция и Маджарско, дори не и от прилични взаимоотношения. Крал Матиаш не би простил една гавра.
Янош Прюис напусна Анселми през първите дни на октомври. Дворът го натовари с подаръци (знаеше се, че възлизат едва на триста сребърни марки, докато Корвин бе пръснал по пратеничеството си стотина хиляди в злато). Пак през Лион и Милано, за да отведе Бианка в новата й родина, Прюис напусна Запада.
Лично аз — който бях съдействувал за неговия провал, който бях му се радвал — изпитвах смътна гузност. Както, когато брат Д’Обюсон ми съобщи, че е приел пари от Джемовата майка. Все пак неизброими пари, неизчислима надежда бяхме приели изгодно от страдащите срещу затворническото на един още по-страдащ. Навярно за божието възмездие най-рядко се сещат служителите божи, но аз чувствувах по онова време тъкмо страх.
Смятах да отпътувам веднага след Прюис, защото с неуспеха му моята мисия бе завършена. Но едно писмо на брат Д’Обюсон ме задържа още половин година в Париж. Магистърът настояваше да остана по много причини; вярвал, че ще се справя все така похвално и със следващите трудности.
Преди всичко трябваше да продължа наблюденията си над посланика на Венеция — тя щяла да смени поведение, щом е пропаднал съюзът с Маджарско. Освен това Д’Обюсон съобщаваше, че Джем вече търсел съюз с противниците на Гравилови (дук де Бурбон и окръжението му); аз трябваше да се съобразя с тези опити. Най-сетне брат Д’Обюсон ме натовари да подпомогна преговорите между Франция и Папството. Те щели да започнат скоро; Инокентий VIII бил изпратил легатите си.
Докато папските легати пристигнат, получих още вести от Родос. Веднъж ми обаждаха, че Венеция вече е известила Баязид да не се бои от маджарите; второ — че феран Неаполски обещал на същия Баязид да отвлече Джем по пътя за Рим и да го препрати в Константинопол (това беше напълно в сметката на Неапол, защото би било тежък удар върху Папството); трето-че Лоренцо Медичи, едничкият френски приятел в Италия, проявил жив интерес към случая Джем. Последната новина ме уплаши — Лоренцо беше фигура, и то каква, а връзките му с френския двор правеха неговия успех твърде възможен.
С една дума, аз не си починах дори между двете големи пратеничества в Париж. Затова, когато през декември тръгнах заедно с представители на Кралския съвет да посрещна легатите, искрено се радвах — получавах подкрепления.
Светият отец беше се отнесъл към това пратеничество със същата грижа като Корвин. Той наистина нямаше подръка човек със съвършенствата на Прюис, но двамата братя — Антонело Киерегато и Антонио флорес — бяха от най-просветените глави на Ватикана, опитни дипломати и оратори. Очевидно по липса на средства Папата наблягаше върху словесната част. Приеха легатите с всички почести, дължими на папски хора, много големи почести, искам да кажа. Те веднага съобщиха пред Съвета, че султан Каитбай е готов да изплати невероятна сума срещу Джем. Разбирайки, че междудържавните отношения не позволяват прехвърлянето на Джем в Египет, султанът настояваше той да останел в Рим, Флоренция. Венеция или Маджарско. Тоест, колкото е възможно по-близо до Турция. Каитбай уместно изтъкваше (чрез папските легати), че досегашните действия на Запада уверявали Баязид, какво брат му не ще оглави никакъв поход, защото бива използван за други цели. Тази Баязидова увереност би струвала скъпо на източните страни, между тях и Египет.