Чувствувам, че вече изнасям подробности, които не ви влизат в работа. Дано поне ви покажат колко сложно и трудно бе моето време; дано поне разберете колко много и противоречиви интереси се вплетоха вече в случая Джем, превръщайки го действително във въпрос на въпросите през петнайсети век.
До пролетта на 1487 година папските легати останаха в Париж, а изгледите да получат Джем всеки ден намаляваха. Дамата де Божьо се кълнеше пред изповедника си, че желаела безсмъртно блаженство, като предостави Джем на папата, но й пречел Съветът; Съветът представяше де Гравил като безверен тиранин, а де Гравил ни уверяваше, че едно отвличане на Джем е почти сигурно, ако речем да го поемем.
Така през април 1487 стана явно, че Кралският съвет си играе с нас — със Светата църква, — що се отнася до Джем султан. Брат Д’Обюсон ми писа, че моят престой в Париж ставал излишен; Киерегато и флорес щяха да продължат връзките си и без мен. Без изгледи за успех, подчертаваше магистърът. А аз бях необходим на брат Д’Обюсон, за да дообмислим заедно една негова нова идея: прилагането на груба сила в случая Джем. Защото нямахме време, всеки изтекъл ден повишаваше Джемовата цена.
Навярно ще ви зачудя, като кажа, че за оръдие на грубата сила използвахме жена.
ЧАСТ ТРЕТА
Дванайсети показания на поета Саади за годините 1485–1487
Тя се казваше Елена, филипина Елена по-право.
Всъщност тези ми показания ще ви върнат малко назад, сравнени с думите на монсеньорКендал, защото моят предишен разказ завърши с първия ни опит за бягство. И така, докато светът е преживявал събитията, описани от монсеньор. ние прекарвахме своите дни и нощи — цели месеци — в Боазлами, дофинската командерия на Ордена.
Вече казах, че братята ни устройваха всекидневни развлечения. Наистина благородничеството от Дофине не бе словоохотливо по въпросите, които живо ни засягаха, но аз все пак успявах да изтълкувам някоя изтървана дума. Мое заключение — извлечено от тия думи, усмивки, както и от прекалената почит на сътрапезниците ни беше, че Джемовото значение поне не е намаляло. То си личеше и по грижите за охраната ни — всяка наша стъпка бе следена, всеки чужд, пристигнал в Боазлами, беше претърсван и разпитван.
За Джем това растящо внимание на Ордена ставаше поне поносимо, защото схващаше цялата почит около себе си в точния й смисъл — като надзор. Той стана крайно раздразнителен, избухваше при най-безобидната моя забележка или отминаваше с досада опитите ми да го успокоя. Присмехът, с който братята бяха приели нашия опит за бягство, го вбеси; Джем би предпочел да го заключат и му изземат хартията и дивита — дано почувствува, че е извършил нещо, опасно за Ордена. А всичко всъщност си продължи по старому — забавляваха ни, стараеха се да ни приспят.
Вероятно загдето това старание бе доловимо, ние му се опирахме; слухтяхме, търсехме връзка със света извън Боазлами, силехме се да проумеем теченията в самия Запад, защото трябваше да се съобразим с тях. През годините 1485 — 1487 ние все още не бяхме се предали. Предполагам, то донякъде затрудняваше тъмничарите ни, но нека не надценяваме тия техни трудности — при всички наши напъни ние оставахме любители между изпечени занаятчии.
филипина Елена навлезе в живота ни точно по онова време. Не бих казал, че тя бе първата жена, допусната в обществото ни, но не и стотната, вярвайте. Поначало рядко виждахме жени. Или съпруги на господарите, които ни приютяваха за нощ, седмица, месец, или съдържателки на странноприемниците из пътя ни. Бяхме гости на монашески орден. Това не допускаше танцувачки. Впрочем чувахме, че на Запад те още били рядкост, обикновено обществото забавлявали мъже. Не често при лов мяркахме и някоя дама, също съпруга на даден сеньор или негова дъщеря. Онова, което ни правеше впечатление, бе отношението на мъжете към тях.
Вам ви се струва странно, че през онези години на напрежение и страдания сме обсъждали помежду си нещо дотолкова без връзка със съдбата ни, като отношението към жената на Запад. Вярно е, но то ни се натрапваше, чудеше ни, беше сякаш най-рязката разлика в бита у нас и тук.
Спомням си първия път, когато я отбелязахме. Бяхме на лов из Савоя. С нас тогава яздеше мадам едикоя си, съпруга на своя съпруг. Яздеше леко, въпреки възрастта и тежината си, а при всяка стъпка на коня гърдите й — ниско открити — се тресяха под погледа на трийсетина мъже. Мадам седеше настрани върху седлото, единият край на полите й бе втикнат в колана и можехме да видим не само глезените й, но дори и прасеца, завършващ с хубаво, обло коляно.