В началото на лова мадам беше до своя мъж, но никой не намери нередно, че по-нататък тя се измеси с хайката, разменяше закачки с този или онзи, смееше се високо, заруменяла от разни ловни преживявания. Джем я гледаше, прехласнат не от прелестите й, а от учудване. То стигна върха си, когато, завърнали се в замъка, мадам понечи да слезе от коня. Към нея пристъпи тогава един младеж — не й беше никакъв, то се разбра — и цял й се подложи. А дамата стъпи първо върху рамото му, после върху поднесената му длан и така — докато той полека се снижи, за да я отпусне наземи — тя просто залепна о него с всичките си поли, фусти и потна близост, смеейки се из цяло гърло.
Стори ми се, че ще стане нещо страшно: лицето на младежа беше на пет пръста от откритите й гърди, а само на пет крачки пък се занимаваше с коня си нейният съпруг — такова безобразие не минава безнаказано. Но дамата спокойно отпусна поли и все така, заедно с мъжете, се отправи към замъка.
Джем беше останал при конете като вкопан.
— Саади — каза, — видя ли какво вършат? Що за нрави, а? Що за безсрамие! На тия хора са нужни векове, за да ни достигнат; те още не са дорасли до най-основното човешко — до приличие.
По-късно Джем, а и аз свикнахме със странностите на Запада. Взехме дори да мислим тъй силно нещо е навикът, — че по отношение на жената тук също се съблюдава някакво приличие, дори сложно, почти обредност. Виждахме как сътрапезниците ни стават на крака, щом влезе дама в залата, как й отстъпват веднага най-видното място и се надпреварват в услугите си. Чувахме ги как обливат с ласкателства често невзрачни жени, кланят им се, водят ги за ръка. Чувахме и песни, които възпяват женската красота — представете си! Тия хора наистина не се свеняха да изнесат на светло най-съкровено-сладкото в своя живот. Чудехме им се само, дето са способни на наслада, след като тъй разхитително са я направили общо достояние — то е все едно да допуснеш стотици погледи в леглото си.
Впрочем у нас се затвърди убеждението, че на трапезата ни присъствуват точно толкова жени, колкото са пожелали — личеше си: никой нарочно не ги подбира или отстранява. Признавахме, че обществото ни навярно не привлича дамите от Савоя и Дофине, гадаехме пак от отделни думи. Те издаваха, че нашите пък нрави — и по-точно представата за нравите ни — буди у тукашния свят същото гнусливо недоумение, каквото усещахме към техните. За нашата обноска към жените ни на Запад се носеха обидни измислици. Не е вярно, нали, че ние презираме или измъчваме жената — просто считаме, че тя е толкова скъпа част от живота на всекиго, та не струва да бъде изнасяна на показ, да бъде предлагана едва ли не.
Мисля, именно превратните представи за Изтока караха повечето тукашни благородници да не въвеждат своите жени и дъщери между нас — бояха се да не ги унизим. Които ни доближаваха, правеха го от чисто любопитство. То се четеше в разширените им очи, във възклицанията, съпровождащи всяко движение на Джем, в усмивките им — надменни или подигравателни. Тези няколко твърде смели жени наблюдаваха рядко източно животно и аз чувствувах, че с мъка сдържат впечатленията си, докато излязат из кръга ни — там навярно започваха приказки, които малко ни ласкаеха.
Бяхме удивени, когато в Боазлами ни посети някой си барон де Сасенаж, съседен благородник, придружен от дъщеря си. Баронът беше държелив, посивял мъжага с явно тежък нрав, мълчалив и рязък. Посвитата му личеше, че не е богат. Към дъщеря си — въпросната Елена — той се отнасяше не съвсем по правилата: противоречиво. От една страна, баронът често я срязваше презрително жестоко насред дума, насред смеха й. А, от друга страна, веднага след това я гледаше с виновна болка, стараеше се, дори се престараваше да я изтъкне в очите на другите. За нас и едното, и другото бе въпрос на лош вкус — излишно е да се натрапват на обществото такива сложни родителски чувства.
Какво да ви кажа за самата Елена? Нашите съждения за жените вероятно се отличават доста от вашите; лично аз не намерих Елена хубава, ние предпочитаме по-ярките жени. Всичко у нея — очи, нос, устни, шия — беше много чисто по очертания, но съвсем не особено. Всъщност нещастието на Елена бе тялото й, у нас би било трудно да омъжиш дъщеря с такова тяло. Мадмоазел де Сасенаж беше направо плоска, то прозираше дори под коравите й, много надиплени дрехи, личеше по китките и глезените й — прекалено тънки. Което, въпреки това, намирах привлекателно у нея — но не женски привлекателно, а просто любопитно — беше неуловимо. Струваше ти се едва ли не, че тя е човек като тебе, че зад гладкото й чело минават мисли, съмнения, че малката й уста прави усилие, за да мълчи. Някаква именно насилена затвореност я отличаваше от всички жени, които съм срещал, и ме караше да подозирам у Елена тежки спомени или тежки предчувствия — с една дума, преголяма тежест за една така чуплива жена.