— Дали си е вече у дома дамата Сасенаж?
Джем ме изгледа удивено. Колко си вярваме, че сме непроницаеми!
— Защо се сети за нея? — заизмъква се той, но веднага надделя себичното му желание да приказва за Елена. Долавяше се леко разочарование у Джем: аз не бях умрял поради измяната му, доста леко я понасях. — Нима си разбрал всичко, Саади? Не ми се сърдиш, нали? Би имал право, с тебе мислехме еднакво за жените. За нашите жени — (поправи се моят нов женски поданик). — Тук те са други, Саади, нали? Всяка е някак отделна, неповторима…
— Кой знае! — Все пак си отмъщавах. — Може би и нашите са били отделни, неповторими, а ние сме ги схващали твърде общо.
— Не, но Елена… — отмина отговора ми Джем и аз знаех какво ще последва, бил съм довереник на не един влюбен. Джем отсега с часове щеше да ме уверява колко единствена е дамата Сасенаж, това ме чакаше занапред.
Трябва да призная, че Джем не ме отегчи много през останалите месеци в Боазлами. Макар и без усет за действителността, изцяло подвластен на въображението си, той съзнаваше, че неговата внезапна любов към Елена е без всякакво бъдеще. Не му разрешаваха дори свои слуги, камо ли — жена.
Плашех се, че ще го преживее много тежко — та и животните не биват лишени от женска; чак сега Джем би бил разнищен — ще го сяде неговият нов, мъжки глад.
То не стана, слава богу! Седмица или две Джем ми говори неотстъпно за дамата Сасенаж, намираше ту твърде много, ту съвсем никаква радост в живота. От това сладко страдание го изведе слухът, че във франция дошъл пратеник на Матиаш, за да изиска Джем от краля. Тъй бързо бе заличена тая още ненапъпила любов, без сътресения.
Представете си какво означаваше за нас казаната новина, в какво очакване, страхове и нетърпение ни хвърли тя! Сега или никога щяхме да се измъкнем от плен — боже, дано бъдеше сега, а не никога!
Не можехме повече от това да слухтим, при все че вестите трудно си пробиваха път до Боазлами — Орденът правеше всичко необходимо в тази насока. Прекарахме неповторимо трескави месеци, половин година.
През късното лято на 1486 Прюис не беше постигнал нищо или поне не знаехме. Неизвестно как понасяше това той, но ние го понасяхме страшно тежко — Джем направо престана да яде и спи. С увещания го карах да преглътне някой залък под втренчените погледи на братята; те ни наблюдаваха много отблизо през последните месеци, без да издават безпокойството си.
Когато една заран видяхме в Боазлами да влизат двайсетина конници, загубихме всяко присъствие на духа: нима Прюис е успял! Не, о, не! — повечето бяха иоанити. вече почвах да мисля, че те са половината земно население, тъй навсякъде виждахме черни наметки с бял кръст отляво. Но между иоанитите, пристигнали в Боазлами, имаше други двамина, сякаш бегло познати, в наши дрехи.
— Саади! — улови се Джем за ръкава ми, като че ще баялдиса. — Не вярвам на очите си! Та това… това са Синан и Аяс!
Бяха наистина те. Нашите верни приятели, отвлечени преди три лета от братята. Три години не знаехме дали са живи или мъртви — уверенията на Ордена отдавна не ни минаваха. И ето, доживяхме до среща.
Стоях на място, боях се, че е сън. В това време Джем беше изтичал към своите, вече ги обсипваше с несвързани въпроси, прегръщаше ги, едва ли не хлипаше от щастливо вълнение. Приближих и аз. Аяс и Синан ме поздравиха сдържано — както ми се видя — и трябваше да призная, че много, много са се променили. Вярно, те бяха по-стари от нас, към четирийсетте, но мъж на четирийсет още не е стар, а срещу мене бяха старци. Еднакво восъчнобледи, еднакво посивели, от тях лъхаше някакво гузно примирение.
„Не е на добро!“ — жегна ме; не е на добро възкресението на отписан, когото си запомнил като близък и скъп. Промеждутъкът между смърт и възкресение вече е внесъл много непреодолимо и у възкръсналия, и у самия тебе.
Изглежда, Джем не забелязваше онова, което бе ме поразило — той все прегръщаше възторжено Аяс и Синан, водейки ги към покоите си. Спалнята му отведнъж се напълни — нали от години бяхме само двамина, сега два пъти по двама заприличаха на тълпа.
Гостите ни седнаха по нашенски върху възглавници наземи. Заприказваха за дългия си път — идели от Родос. С това научихме, че нашите били отведени до един (колкото останали живи) на Родос.
Разказваше Аяс бег. На Джемовото лице се утаяваше умилена, щастлива усмивка; Джем се радваше, че слуша наш език не от мен, че съдбата му връща още свои. И ненадейно — не го пропуснах, защото мислите на Джем повтаряха собствените ми мисли — Джем се проборави. Събуждаха се подозренията му; животът ни напоследък беше само подозрения и страх. Джем взе да слуша разсеяно, сякаш се готвеше за една от многобройните си схватки с Ордена.