През това време Аяс ни разправяше за нашите на Родос. Отнасяли се с тях не зле, каза, не им отказвали нищо; брат Д’Обюсон лично следял за това. (Но Аяс не ни гледаше в очите, докато говореше, а Синан бег много задълбочено отупваше праха от полите на халата си.) Джем издържа тъкмо дотук.
— Аяс бег — поде той с труд, който го караше да бледнее и червенее, — защо нямам чувството, че вие двама сте живели толкова добре на Родос? За три години ти си настигнал баща си, Аяс бег. Може би и това дължиш на Д’Обюсоновите грижи?
Аяс не само не вдигна очи; той се наведе още по-ниско и отговори глухо:
— Уверявам те, султанъм, на Родос нашите живеят добре. Нищо повече не можем да искаме.
— А защо сте още на Родос? Какво пречеше да ви върнат дома?
— По наше желание, султанъм. В Турция Баязид би ни избил.
— Тогава — в Маджарско? Матиаш Корвин ще приеме с радост мои хора.
— Не сме искали в Маджарско, султанъм. Не сме искали! Тук Аяс бег изгледа Джем така отчаяно, с молба („Защо ме мъчиш, султанъм! — говореха очите му. — Какво ти трябва, не е ли ясно?“), че той млъкна. Дълго никой не наруши това мълчание, всяка дума би била жестокост.
— Жестоко е — каза по едно време Джем, събрал някак сили. — Жестоко е, дето ми отнемат и него: доверието в моите хора. Разбери ме добре, Аяс бег! И ти, и аз понесохме достатъчно, за да заговорим като мъже. Аз не мога да ви вярвам и не ще ви повярвам. Допускам какво ви е струвала вашата преданост към мене и не ви виня, дето не издържахте. Ония, които са издържали, аз няма да срещна пак, както не ги и срещнах. Можеш да мълчиш; зная, че са мъртви — не съм го научил от тебе.
— аясбег. Джем приближи състарения, изстискан човек, който някога беше Аяс, и сложи ръце върху раменете му. (Всеопрощение беше това и в същото време — една много виновна молба за прошка.) — Повярвай ми, Аяс бег, аз се радвам дълбоко, че ви виждам. Ще говоря с вас като с пратеници на Д’Обюсон, ще чувствувам зад всяка ваша дума лъжа и принуда. Сменили са езика, може би и мислите ви, приятели; аз вече научих какво е страх и зная докъде води той. Но смея да се надявам, че не са сменили сърцата ви: докато се надлъгваме, вие ще ме обичате така, както ви обичам аз. Не съвсем всичко е във властта на страха, нали, Саади? — обърна се Джем към мене, а аз си мислех, че много отдавна не съм го виждал дотолкова възвърнат към онзи, отдавнашен, светъл Джем от Карамания.
Вълнението сякаш беше го пречистило. Джем се отпусна и усмихнат, и леко развеселен, попита Аяс бег:
— Какво иска от мене брат Д’Обюсон?
Онзи не проговори веднага, беше замаян. Разсъждаваше, изглежда, че господарят му ще да е изтърпял не по-малко от него, за да приеме неговото отстъпничество тъй просто.
— И тебе намирам променен, султанъм — каза ни в клин, ни в ръкав.
— Карай, върши си работата, Аяс бег! — отвърна Джем. И Аяс я свърши. Много безстрастно, нали чрез него говореше друг, той съобщи на Джем, че пратеничеството на Прюис ще пропаднело — срещу Маджарско се обединили всички, дори Папството с Венеция и Медичи, за да попречат на един поход, който би ползвал Балканите. Но и без това Прюис нямало да сполучи; франция не била съгласна да изтърве Джем — само от користни подбуди, подчерта Аяс. — О, да! Папството ме желае безкористно-вметна Джем.
— Господарю! — Аяс заговори по-живо. — Разбери, днес най-добре за тебе би било в Италия, тъй и тъй маджарите не ще те получат. Западът за нищо на света не ще позволи възраждане на Сърбия, Византия, България, а една Корвинова победа би означавала това. Ти можеш да избереш само между франция и Папството. За разлика от Франция Италия вече е пряко застрашена; тя много скоро ще почне войни с Баязид и тогава ти ще излезеш начело. Тук цял живот биха те пазили като оная кокошка, дето снасяла златни яйца. На мене не вярвай, добре! Послушай Каитбай, майка си!
Аяс подаде на Джем няколко свитъка и млъкна, докато Джем жадно, забравил всички ни, четеше. Видя ми се, че четенето му трае твърде дълго. И внезапно, като остави листовете да се изхлузят, той притисна с две ръце слепоочията си и не изрече, а простена:
— Не мога вече да повярвам и на майка си, Саади! Оставете ме, махнете се по дяволите!
Какво ти по дяволите! Аяс бег беше изпратен, за да свърши работа, от която зависеше главата му. Дали наистина го потресе Джемовото страдание, или бе подгонен от страх пред черните братя, но Аяс бег намери едничката дума, която трябваше:
— Помисли за нас, султанъм! Петнайсетина живи наши са още в ръцете им.
Много, много бавно Джем се събуди. „Боже милостиви!
— рекох си. — Докога ще искаш още и още от Джем? Докога ще го караш да участвува в собствената си казън — нямат ли край човешките средства за изтезание на човека!“