„Нямат! — отговорих си. — Ако е наистина човек, би го принудил на всичко, като го заплашиш не със смъртта му, а с мъките на неговите близки. Така той дори ще вземе участие в своето добре обмислено, добре проведено убийство.“
— Какво иска от мене брат Д’Обюсон? — повторно попита Джем. Отпаднало, примирено, отново претръпнал.
— Да отговориш на майка си и на Каитбай, султанъм. Поточно — да ми дадеш още два листа със своя подпис. И после — най-важното: не се противи да те отвлекат!
— Какво? Та братята провалиха четири мои опита — кой ще ме отвлича? Дук Шарл ли, Корвин ли, кой?
— Не, султанъм. Ще те отвлекат братята. Ти си нямаш хабер; Орденът вече не ти е господар. Кажи, султанъм, не си ли забелязал някаква промяна?
— Не — отговори Джем с празен поглед.
— Не си ли имал необичайни срещи по време на лов, из околните гори, по пътищата?
— Разпит ли е това, Аяс?
— Криво ме разбираш, султанъм. Но не предполагах, че новото положение при Боазлами не се е издало с нищо. Около замъка гъмжи от кралска войска. Тя е настанена и в селото долу, и в по-далечните села, понякога преоблечена. Горите, из които ловуваш, са пълни със засади; силна стража нощува по всяка пътека, мост и проход на дни езда от Боазлами. Кралството не е съгласно ти да бъдеш повече собственост на Ордена, султанъм.
— Собственост! — избухна Джем, рипна и закрачи из покоите си. — Собственост… За първи път някой ми го казва в лицето. Благодари на бога, че си ти, Аяс, а то бях се заклел, че ще удуша първия, който посмее. Глупаво… би било страшно дребно — няма мъст за превръщането на жив човек в собственост!…
— Тъкмо затова ще отмъсти на краля Орденът, ако не му попречиш да те отвлече, султанъм — заговори след доста време Аяс; беше чакал Джем да поизстине. — Ти още не познаваш истинското затворничество, не искам да те плаша. Кралят би те заключил зад катинар, нали не му трябва съдействието ти — само парите на Баязид…
— Мълчи, Аяс, мълчи!… — прекъсна го вяло Джем. Бе настъпил пак отлив у него. — Орденът ще мъсти за мен! Орденът ще ме освобождава! Гавра е цялото човешко битие, Аяс…
— Все пак, султанъм — (студена пот бе обляла Аяс бег), — аз трябва да занеса отговора ти!
— Едничкото, което ни е позволено — (Джем и не чу Аясовата молба) — то е: да не сме съгласни. Зная, нищо не променя несъгласието ми с гаврата над мен, над мама, над съдбата на хиляди хора, но аз ще бъда човек — макар да ме няма в тефтерите на никоя държава — докато не съм се съгласил… Така им и отговори, Аяс бег: вършете, каквото желаете, Джем султан не е съгласен!…
Той вече приказваше, опрял чело о стената, гърбом към нас, гърбом сякаш към цялото битие:
— Не ще се зачудя, ако утре Джем султан оглави не поход на застрашения Югоизток, а просто кръстоносен поход против турците… Чудесно зрелище! Синът на оня, който живя, за да наложи полумесеца над кръста, язди под християнски хорутви и псалми… А може и да носи наметка с кръст над лявата гръд…
Сега се намеси Синан бег, беше все мълчал:
— Бог е един и няма друг! — каза той, загледан встрани. — Щом е така, и ние, и те служим нему. Само под различен знак, нали?
— Дано са обковали с достатъчно дебело олово ковчега на Завоевателя, дано са го закопали достатъчно дълбоко!… — говореше на себе си Джем. — За да не види докъде я докарах.
На следната сутрин Синан и Аяс, предрешени като християни — така ги издокараха братята, — поеха на север. Независимо от отказа на Джем. те щяха да търсят дук де Бурбон — първия кралски враг, — за да му предложат участие на страната на Инокентий VIII в случая Джем.
Показания на филипина Елена де Сасенаж, подстригана под името Мадлена, за случилото се през лятото на 1486 година
Виждам, че моята съдба ме преследва и след столетия. Не е прието една истинска дама да бъде оплитана в съдебни истории, но вие, изглежда, сте узнали: с мене подобни церемонии са излишни. Да, с мен не се церемониха и приживе. Трябва ли да обяснявам защо?
Заради Жерар. Не, не, не се извинявайте, загдето сте ме връщали към спомени, може би мъчителни. Аз толкова пъти бях длъжна да преповтарям, да се оправдавам и разкайвам за Жерар, че дори не ме боли. У всекиго страданието има някаква мярка; отвъд нея то преминава в чиста злоба. Моята мярка не е била голяма, види се.
И така. На двайсет и първата си година аз, дъщерята на барон де Сасенаж, влязох в престъпна връзка с неговия оръженосец. Престъпна връзка — това определение чух толкова много пъти, че в мислите ми то измести първото: любов. Не зная дали — ако предвидех какво ще ми струва тя — бих й се оставила. Но всичко наоколо ме убеждаваше, че не върша нещо изключително. Моето време, моята среда и семейство не бяха твърде целомъдрени.