Моля? Не било редно една жена да излиза с такива твърдения ли? Та каква жена съм аз? Жената — така си мислех през дългите години, които ми бяха оставени само за размисъл — е същество съвсем като мъжа, от което обаче всички изискват да изпълнява някаква роля. И жените я изпълняват срещу висока цена. Е добре — за мен такава необходимост отпадна; аз бях сбъркала ролята си още в нейното начало и с нищо не можех да загладя лошото впечатление.
Повтарям: нашият живот не блестеше с целомъдрие. Господарите на дома — бащи, съпрузи, братя — се губеха с месеци, ако не с години по своите мъжки работи, тяхното място не беше у дома. В къщи оставаха жените, заобиколени, за да бъдат пазени и обслужвани, от тълпа момчета, недорасли (не толкова по възраст, колкото по произход) за делата, които се казаха.
Негласно се подразбираше, че благороднишките жени не се занимават само с везба върху кадифе, докато мъжете им липсваха. Животът ни ни предлагаше твърде разнообразна съблазън, твърде сигурни удобства през тия месеци самота. Дамите се грижеха единствено за тайната. Не беше трудно, в домашния свят съществуваше някакъв неизговорен съюз срещу ония, които обикаляха света. Той вероятно се основаваше върху завист и зависимост, но беше непоклатим.
Нашият дом бе небогат и малобройна — прислугата му. Баща ми, втори син на рода де Сасенаж, е трябвало да се примири със замъка на жена си, моята майка, да търпи цял живот брат й, неговата жена и децата му. Той ги избягваше — рядко виждахме барон де Сасенаж между нас и нищо чудно, че синовете му, двамата ми братя, поеха на свой ред по света. Единият загина млад във войната на Неапол против Папството, а според последните вести от другия — бил се наел при крал Матиаш. Така аз оставах единствена наследница на замъка. Изтъквам го, понеже то донякъде обяснява защо именно моят грях остана непростен между хиляди равни по тежест грехове.
За онова, което е било с Жерар, бих искала да не говоря — то няма отношение към случая Джем, а аз държа поне малко нещо от живота ми да бъде само мое. Жерар беше оръженосец. И досега не съм наясно дали го желаех тъкмо с любов, защото той стоеше неизмеримо по-ниско от мен, но беше млад и хубав, а трите наши месеца са се запазили в паметта ми просто сетивно.
После нас ни уловиха. Вуйчо-баща ми пак беше някъде далеко. Тогава още не разбирах защо вуйчо вдига такъв шум около историята, защо я обявява високо за позор на цялото ни семейство. Това, че той уби Жерар, аз приемам, то се полагаше, но неговото убийство можеше да бъде обяснено по сто начина, ако изобщо е необходимо да обясняваш смъртта на свой слуга. А вуйчо ми сякаш търсеше да изплаче пред все повече хора дълбокия си срам, докато доведе майка ми до изстъпление. денонощно ми повтаряше, че трябва да се подстрижа за монахиня преди завръщането на татко, ако не искам да се случи нещо по-страшно. Тъй като не виждах кое ще бъде по-страшно от страданията, в които живеех, аз настоявах с мен да разполага само баща ми. Отказах манастира, с една дума. Впрочем и съгласието ми не би означавало повече. Никоя благородница не постъпваше в манастир просто така; бяха нужни пари, много — зестра за Христовата невеста. Откъде тия пари?
Преживях ужасни седмици. Всички в Сасенаж — семейството ми, прислугата, съседите, чак селяните — ме гледаха като чудовище. Едните, знаех, ме коряха, че съм опетнила благородничеството, а другите — че заради мен е загинал един техен. Тази двойна вина ме изгаряше тъй жестоко, та нощем не смеех да угася свещта — из тъмнините веднага излизаше Жерар, какъвто го бях запомнила от последния ни път: разгорещен и сит, горд със своето мъжество. Така бе изглеждал едва час преди вуйчо ми да го свърши. Беше го извел на двора, не му разреши оръжие — как ще се бие наравно със слугата си! — и го прониза. В слабините, за да умира по-дълго. Жерар наистина ви часове, влачейки се по плочника на пустия двор (всички се бяха изпокрили), като че чертаеше с кръвта си кошмарна рисунка. А в моите видения смъртната му рана зееше навсякъде — целият Жерар се превърна в някаква рана върху съвестта ми. И по-добре. Иначе бих умряла от самосъжаление.
Вече не плачех. Границата на болката беше прехвърлена, чувствувах хладно озлобление. Не заплаках и когато трябваше да застана пред баща си, да му разкажа дума по дума с кого, кога и как. Вуйчо ми седеше до мен, за да не излъжа. Баща ми, блед, стиснал челюсти, наистина приличаше на убиец, та аз очаквах най-страшното, нали в него ме уверяваха всички от седмици насам. Но едва започнала, като призовах светиите на помощ, барон де Сасенаж изрева: — Стига! Мога да си го въобразя и без вас! Той скочи. Четях последната си молитва и — макар напоследък да живеех с усилие — почувствувах мъка, че повече не ще живея. Но баща ми мина покрай мен, а зад гърба си чух — преди да се извърна — ударите на тежкия му пестник. Баронът бъхташе своя шурей с ожесточение, което изпитват всички търпеливи хора в края на търпението си. Оня беше съвсем не готов, а не мисля и иначе да би се противил — не беше от храбрите. „Хиена! — чувах как хрипти баща ми. — Пълзяща гад! Да те няма!“