Когато вуйчо се измъкна, за да не го видя никога, останахме двама. Баща ми изведнъж грохна, скри лице в длани, а аз (едва тогава съзнала доколко всичко у мен е изпепелено, защото не чувствувах жалост, нито разкаяние) се питах вярно ли плаче. Не плачеше.
— Елена — каза той след малко, — ти сама усещаш какво ми причини. Сасенаж е нямал богатство или власт, един непрокопсал войник и зет на къща, това е бил Сасенаж. Вярвах, че поне съм опазил чисто името си…
Но не изрече: „Ти го омърси.“
— … Ти може би ще ми отговориш, че не си първа и единствена. Познавам хората, всред които живеем, и зная, че за тях престъпник е само заловеният престъпник трябваше да се съобразиш. Трябваше да помниш, че из дома ни пълзи някой, комуто е изгодно Сасенаж да бъде без наследници. А аз не ще позволя! Не щете изпратя в манастир, Елена. Двама ние ще поправим това, което сме допуснали двама!
Такъв човек беше баща ми — бог да го прости! — дано вие го оцените, защото в Дофине му се смееха. Според всички той би трябвало да накаже дъщеря си и се отрече от нея, за да запази донякъде поне своето име. Баща ми направи обратното; взе да ме води по всички ловове, турнири и тържества из Дофине.
Не бях сляпа — страданието ме изостри, — за да не се досетя, че барон де Сасенаж ме натрапва на благородничеството, излага на показ прелестите ми, дано ми намери мъж. Чувствувах се бездънно унизена. Заради него — вярвайте, аз отдавна бях претръпнала. Виждах как пред хората той търси някакво много тънко поведение — и да покаже, че осъжда дъщеря си, и да не им позволи волност спрямо мен. Усещах как трепва при всеки хорски смях, сякаш се бои, че се отнася до нас двама. Топях се от съжаление към татко — извън всичко той живееше в непрекъснат страх: ами ако ме завари някоя заран обесена? Стараех се да го убедя, че се забавлявам умерено (бих го озверила, щом изпитах истинска радост), че съм признателна за прошката му. Един господ видя колко ми беше леко.
Въпреки всички напъни на баща ми (а може би и поради тях), той не ми намери жених. Мъжете биваха особено мили с мен, толкова мили, колкото не е прието, но насаме. Не се лъжех — имаха ме за достъпна. А в обществото чувствувах наоколо си празнота и хлад. Никой не искаше да се пише третият смешен покрай барон де Сасенаж и дъщеря му.
Така изминаха четири години — бих ги разменила срещу четиригодишна каторга. С всяка от тях баща ми губеше търпение, ставаше подозрителен, избухлив, зъл. Вече бе късно за манастир — как ще го обясни? Та нали ми прости пред хората, нали показа, че не се срамува от мен. Друг изход нямаше: ние обикаляхме съседните замъци, къде поканени, къде — не, аз излагах новите си рокли и умението да яздя като никоя дама от Дофине.
Когато научихме, че в Боазлами е преместен турският султан, за когото много се говореше, баща ми видя в това голяма възможност: Боазлами за известно време ще се превърне в средище на благородничеството от Дофине и Савоя, тук ще се стекат чужденци. Вероятно някому от тях — чужденците, които не знаеха коя съм — смяташе да ме поднесе баща ми; виждах, че вече би ме прежалил и за певец. В Боазлами пристигнахме заедно с други дребни благородници от областта. Замъкът беше натъпкан до покрива от братя иоанити, трубадури и гости. На следната заран те се застягаха за лова.
Султана видях именно през онази заран. Бяхме вече на коне, когато той излезе, придружен от друг турчин. Бях толкова слушала за него, че го разгледах внимателно.
Джем султан беше почти млад, към трийсетте, неочаквано светъл за един сарацин. Не бих го нарекла хубав, нестройни и малко едри бяха чертите му, като у човек от ниско потекло. Съвсем различен намерих неговия приближен. Доста по-дребен, не мургав, но много черноок и чернокос, с нещо тънко, изящно не само в лице, а и в израз, в обноски. Когато човек ги гледаше един до друг, неволно заключаваше, че принцът е Саади, а Джем — негов оръженосец.
Не се осланяйте твърде на тази моя преценка, аз дотолкова бях се натърпяла на мъжка грубост цялото онова размахване на юмруци, висок глас, коравина и насилие, — че навярно и губех вкус към всеобщата представа за мъжество. Едно е сигурно: Джем се държеше неблагородно. Той говореше излишно гръмко, гърлено, при всяка дума си помагаше с ръце, сякаш не приказва, а гребе — накратко, бе чужд на достолепието. Моята първа присъда над Джем султан беше неласкава.