Трябваха няколко дни, за да я променя. Съзирах нещо трогателно и подкупващо у този човек и то бе естественост. Не мислете, че нашите благородници от Дофине бяха прекалено изискани, съвсем лек пласт добри обноски криеше у тях вчерашният войник, а седнеха ли на пиене и се разпуснеха, ставаха нетърпими. Да, сбърках. Неестествеността бе чарът на Джем, а че — бидейки естествен — той не разкриваше нищо пошло. Точно пиян, Джем рязко се издигаше над нашите, държеше се като човек, за когото пиянството е обичайно състояние на духа.
Колкото и осакатена жена, веднага по женски отбелязах, че занимавам Джем. Не беше повече от любопитство, лишено от мръсната двусмисленост, с която ме разглеждаха другите; за Джем аз бях необикновена не затуй, че съм спала с оръженосец. На третата вечер в любопитството му се намеси още нещо — възторг. Желание не забелязах.
Не съм си давала сметка, че очите ми му отговарят (нали така твърди Саади?) — бях вече мъртва за всичко, което е женска същина. Навярно ми е било просто хубаво, че някой не знае коя съм, че няма и как да узнае, щом не говори езика ни.
Когато излизахме на лов, обичах да страня от хайката — няколко минути свобода от погледи и усмивки. При езда ме водеше чувството, че (ако препускам все тъй) ще стигна страна непозната и аз ще бъда непозната в онази страна. И се зарадвах, щом Джем започна да ме следи в моето самотно препускане — бих взела и него там, и двамата не принадлежахме към Дофине.
В Боазлами не бяхме разменили нито дума, та за мен беше ненадейно, когато след един лов Джем ми предложи рамото си. Направи го неловко и трябваше здраво да се уловя за него, за да не залитна. За малко усетих горещината му, видях очите му съвсем близо до своите. Това вече беше желание, признавам: то дойде от две страни много силно — вероятно затова, че и той, и аз бяхме събудени за любов, а дълго живели без нея.
Сякаш отдалеко чух (нали двама бяхме застанали за миг върху онази земя, за която ви говорих) как се смееше благородничеството от Дофине. Стигаше ми, за да се върна към своя страх: какво ще рече баща ми?
Наистина той беше мрачен онази вечер, усещах, че приближава една от бурите, чести напоследък. И точно затова аз вече приемах усмивката на Джем, сама му се усмихвах. В края на краищата, щом човек заплаща толкова високо, нека поне има защо. Така мислех тогава, мислех и по-късно.
— Елена — започна баща ми след оная вечеря, — повече не мога. Четири години се правя, че не забелязвам с какви очи те гледат, но бяха хора, които имат право на това; ти си прегрешила по техния закон, по нашия, и ще те съди нашият бог. А това, което стана днес, не е по силите ми, Елена! Едно животно, от ония, които държат по няколко жени, посмя да пожелае дъщеря ми! Нещо по-страшно: не виждам ти да си разстроена, не си оскърбена. Нима дотолкова загуби човешка мярка, Елена!
Знаете, когато навремето бяха ме оплювали. а аз трябваше всекиму да обяснявам какво и как е било с Жерар тогава търпях. Защо сега ме нападна буйство, стремеж да отстоя? Дали загдето вече се чувствувах не съвсем сама — зад гърба ми стоеше Джем. Какво говоря! — една дума не бяхме разменили с него. Представете си как са ме били стъпкали, та дори мигновеното съчувствие на един непознат вече ми даваше смелост.
— И аз не мога повече! — изкрещях. — Защо си мислиш, че страдаш само ти? Ако все още се влача по земята, то е за тебе, татко, мен адът ми се струва обетована земя.
— Кой ми говори за някакво животно? — продължавах неистово, сякаш виках четиригодишната си мъка. — Кой тук няма няколко жени и тия жени — по няколко мъже? Защо само Джем и аз да сме петно върху добрите нрави? Нали за мига, в който бихме се събрал и, той ще е едничкият ми мъж, а аз — негова единствена жена. Какво важи преди и след?
Като го повтарям сега, не се срамувам, но забелязвам, че е смешно: докъде докарва човека една много потискана мъка. А баща ми не се разсмя. Той пак стисна слепоочията си и изглеждаше, че плаче.
— Господи — каза, — прибери ме, за да не виждам и чувам! Не си мислете, че отстъпи. Следната заран ние напуснахме Боазлами. На раздяла султанът ме гледаше втрещено. Не мъка прочетох в погледа му, а въпрос: „Защо?“ — питаше той. Да, наистина защо. Но отговориха ли на мен, за да отговоря пък нему?