Лотарингският дук, съюзник на Бурбон и враг на дамата Божьо, следователно особено предан на Папството, се свързал с Шарл Савойски (предполагам, заговорът е бил разкрит още при тази стъпка) и го помолил за хора, на които да разчита пълно. Шарл го снабдил с двамина — Жофроа де Басомпиер и Жакоб де Жермини — познати като крайно ловки в подобни начинания. Помощта на Лотарингския дук се ограничила в изпращане на трийсет отчаяни мъже. Те трябвало да стигнат Са воя и оттам, заедно със споменатите двама благородници и Шарлови войници, да нападнат Боазлами и отвлекат Джем. Не мога да си представя как са си го представяли пък те — известно е, че по същото време замъците устояваха на обсади от по хиляди души цели месеци. Но Шарл навярно си е въобразил нещо особено рицарски героично. Що се касае до дука, убедени бяхме, че той само се е отчел пред по-силните си съюзници — папата и Бурбон — чрез една пол у помощ.
Трийсетината главорези от Лотарингия били задържани някъде из Бургундия от кралска стража и без всякакви мъки признали на Съвета (завлекли ги вкуиом пред Съвета) целта на предпролетното си пътешествие.
Предполагах, че тази новина е била много по-тежка за Шарл, отколкото за нас. Вече свикнахме с почти еднообразните несполучливи, половинчати опити за освобождението ни. И после, тия несполуки особено засягаха братята. „Ах, че хубаво. Саади! — казваше ми Джем. — Седиш си на трапезата, яздиш по лов и знаеш, че сега губи друг някой, не ти. Чудесно!“ Не можеше да ме излъже — съвсем не приличаше на човек, дето му е чудесно.
А около Боазлами пролетта вилнееше. Мокро зелените хълмове изглеждаха осветени изотвътре, защото над тях припадаше топло-сиво, безслънчево небе. Впрочем може и да имаше слънце — на север аз просто не различавах дали то грее или не — там всичко почива в сивкава светлина от различни оттенъци. Там пролетта не се запомня с по-ярки бои, ослепително светла. Северната пролет за мен беше само много сочна, много крехка и млада в своята зеленина. Съжалявах — простете за израза, — че не съм крава, някоя от множеството бели или златисти крави, които наблюдавахме от Боазлами. Защото пролетното чудо, струва ми се, там вкусват предимно кравите.
Да, шегите са неуместни, когато ще ви съобщя нещо важно, нова промяна в случая Джем. Тя настъпи точно през април 1487 година: в замъка Боазлами пристигна кралска стража. Падаше им се! На братята, искам да кажа. Сега те навярно разбираха какво сме изпитвали, когато броят им около нас непрекъснато растеше, когато си викахме: още тъмничари!
Кралските рицари изкачиха хълма в тържествена тишина, ако не смятаме дрънченето на железария. Отгоре ги гледаха братята, неми от изненада, сякаш попарени. Ония имаха делови вид. Вече на двора, те се изтърсиха от конете с още по-радостно дрънчене, строиха се по шестима със знамето напред и едва тогава гръмнаха барабаните им. Боазлами кънтеше като каменна камбана, докато братята се смъкваха от стените.
Битка ли? Не, не се стигна до битка — Боазлами бе островче на Ордена всред обширната френска земя. Просто из тълпата иоанити излезе брат Бланшфор (той ни бе последвал и в Дофинската командерия) и попита кралските, без всякакви почести, какво ги води.
Можех да му отвърна и аз (отдавна очаквах намесата на краля в случая Джем да придобие видимост), но отговори началникът на войниците — до края не научих чина му.
Много студено той обясни на Бланшфор, че последният опит за нападение над Боазлами принудил краля да се замисли върху сигурността ни. Орденът не би отстоял Джем сам, със слабите си възможности. Накратко — кралската стража идела да подсили нашата отбрана. Сега вече Джем с пълно основание би рекъл: „Чудесно! Нали от седем години ме кандърдисвате, че вървите по петите ми заради моята застрашена сигурност? Ето ви сега! Нека малко закрилят и вас; нека усетите колко е сладко някой да бди над съня и пиянството ти!“
Дни наред изразът, с който братята понасяха това чуждо натрапничество, явният страх и смущение, изрисувани върху брадатите им лица, бяха предмет на разговорите ни.
Още едно доказателство, че не сме животни: за човека злорадството е по-дълбока наслада от собствената му (на човека) сполука. Разбира се, и то скоро ни втръсна, още повече че войниците сгъстиха и без туй неведрия надзор над нас. При лов сега ни съпровождаха две стражи — на Ордена и на краля; когато се хранехме, сътрапезниците ни се деляха на две — монаси и кралски. Именно деляха се, понеже винаги се държаха поотделно, като оставяха дори празно място помежду си и се стреляха с погледи, които не бих нарекъл любезни. Струваше ми се, че Боазлами цял изпуска свитки, тъй нажежен бе въздухът около него. И всичкото би било много смешно, ако не беше потискащо до лудост.