Донякъде ни помагаше да понасяме туй напрежение пролетта. Освободен поне от стражата на студа (Джем докрай не му свикна, оплакваше се денонощно от вятъра и влагата), господарят ми се прибираше в замъка чак надвечер с нови предложения за разходки, лов и гости. Нито веднъж през онази пролет той не попита за барон де Сасенаж или дъщеря му, не пожела да ги покани в Боазлами.
Познавах го прекалено добре, за да повярвам, че ги е забравил. По-скоро допусках, че споменът за Елена е от най-скъпите за него и се бои да не го разбие при нова среща. Докато еди н ден за наше велико удивление не се явиха без покана двамата Сасенаж.
Дойдоха направо на обяда, непредставени преди това. Когато Джем влезе — той влизаше последен, като господар, — видях как се вцепени, и съвсем не беше трудно да отгатна, че през дългите месеци мълчание и привидна забрава Елена е заемала мисълта му.
Дошъл на себе си, Джем стремително се отправи към, трапезата, цял сияещ, сякаш освен него и Елена наоколо нямаше жива душа. Той й се поклони по тамошному, а тя — още по-ниско, разстилайки десет ката поли и фусти.
Стараех се — понеже тази сцена ми беше твърде ясна — междувременно да не изпусна из очи нашите сътрапезници, хазаи или стражи, както щете. Вече отдавна около нас не ставаше нищо, без то да значи едно или друго. Исках да позная кое именно е наложило появата на Сасенажови, кой от двамата ни тъмничари ги е призовал.
Старанията ми бяха напразни, французите рицари стояха прави, с най-почтителен израз върху коравите си лица, а иоанитите, както винаги, изглеждаха от камък. Само брат Бланшфор, племенникът на ДОбюсон, разглеждаше присъствуващите толкова зорко, колкото и аз, макар да го правеше по-умело от мене. Аз заключих: работата или е наредена от Бланшфор, или се върши против него. Тоест, нищо не заключих.
Довършихме дивеча, започваше неумереното пиене. Засега между Джем и Елена бе имало само погледи и полуусмивки. Направи ми впечатление, че този път ролите между баща и дъщеря са разменени. По-потисната, по-мрачно съсредоточена беше Елена, докато у стария избиваше ново самочувствие, важност и определено внимание към хубавата му дъщеря. Тя го отминаваше разсеяно, често отговаряше чак на повторния въпрос на баща си, и то-някак с презрение. и сякаш не го насочваше само към баща си — разливаше го над цялата маса и правеше разговорите принудени.
Нищо от цялата тази плетеница отношения не проникваше до Джем. Той гледаше Елена със светнали очи, прибутваше към нея чаши и блюда — ставаше открито смешен, с една дума. А аз се радвах, че в живота му ще настъпят няколко дни пролука всред винаги същите мисли и страхове.
След обяда бяхме вече сами, но аз си мълчах, за да оставя Джем на приятните му преживявания — той ме заговори:
— Саади, ще те моля да бъдеш около нас, когато сме с Елена.
— Преводач ли ти трябва? — Успях да не се разсмея. — Разчитай на мен!
И все пак — макар че се стараех да бъда непрекъснато с него, макар и следобеда, и на другия, и на третия ден Елена не само не го отбягваше, но го и насърчаваше с неотклонното си присъствие — Джем продължаваше да и говори с очи, сякаш думите го плашеха.
Едва на третата вечер, когато обществото беше порядъчно пийнало, а Елена изглеждаше дори не и отегчено трезвена, ами направо болна от досада, Джем ме улови за лакътя и — проточил през масата лице към нея — и отправи въпроса, за който очевидно му бяха нужни цели три дни:
— С какво мога да пропъдя скуката ви, мадам?
Нещо като насмешка се плъзна по челото на дамата, но не го разведри. Малко неуместно, стори ми се, на Джемовия въпрос тя отвърна с въпрос:
— Как сте със здравето. Ваше височество?
— Добре — недоумяваше Джем. — Добре… Защо?
— Защото нашият въздух навярно ви вреди. Все мисля, че страдате от студовете ни.
Нищо не означаваха тия думи. Елена явно целеше не да разположи Джем, а да докаже някому, че е излязла от своята затвореност. Много чувствителен, Джем го долови; той съжаляваше, че е проговорил и нарушил една близост, вече отишла отвъд думите. После, като гмуркач, той пое дъх и каза:
— Позволете да ви предложа един съвсем малък лов утре заран, мадам. Ще бъдем само трима. Не ми отказвайте, моля ви!
Елена упорито разглеждаше пръстена си. В израза й имаше обиден гняв. Но тук се намеси старият Сасенаж, напразно го взехме за пиян:
— Това е чест за дъщеря ми, Ваше височество. Утре заран тя ще ви чака.
Елена го стрелна косо, поклони се и излезе. Брат Бланшфор я изпроводи със загрижен поглед.
— Саади, аз я обидих! — прошепна ми Джем, съвсем разстроен. — Може би не познавам техните нрави. Какво да направя, Саади?