— Поднеси й стиховете си — казах. — Или някой накит… Знам ли? Не зная кое от двете по подхожда за дама, при нас те са просто жени.
— Да… — провлече Джем, а през остатъка от вечерята усещах, че обмисля утрешното си поведение.
На заранта го заобли ч ах, сякаш се отнасяше не за лов, ами за представяне пред владетел. Джем ме караше да сменям тази или онази негова дреха, намираше всичко неподходящо — не бях го виждал толкова чувствителен към външността си. Когато най-сетне се приготви, беше невероятен — така ще е блестял Харунал Рашид на първата си сватба.
Преценката ми май се изплъзна в усмивка, защото Джем се разядоса, смъкна всичките тия парцали (според собствените му думи) и облече своята ежедневна ловна дреха. Тя беше не по нашенски тясна — полека и дрехите ни бяха съобразени с тукашния обичай, — та красноречиво подчертаваше и стройните Джемови крака, и тесните му хълбоци, стегнатия корем, оставяйки свобода в плещите — Джем имаше много хубави плещи, като плувец.
Кой от нашите отдавна или отскоро мъртви, затворени в Баязидовите тъмници или на Родос — би познал господаря си в този рус франк? Та що за наш бе всъщност Джем, трагична сплав от Изток и Запад, кръвосмешение между християнство и ислям, недоразумение между епикурейство и стоицизъм — красива смес от русота и мургавост? Не беше ли целият му живот доказателство, че мелезът си остава ничий — той сам не успява да оглади ръба, дето се срещат двете му половини; защо иска да го приемат цялостно нашите или чуждите?
Джем вече слизаше; прескачаше стъпалата по две; от цялото му същество лъхаше небрежна устременост, каквато си позволяват само много младите, много красивите мъже. Заварихме дамата на двора, още невъзседнала. Полите й бяха затъкнати в колана, изплетен от златни халки; долните й фусти — бели, корави, обшити — бяха малко по-къси и оставяха на показ прасците й, стегнати в мекия ботуш. Беше хубава въпреки мършавостта си. Тъкмо тя правеше Елена някак не плътска, затова пък много действуваща на въображението. Джем й помогна да яхне, тя се опря о рамото му само с пръсти, сякаш мекото на дланта й се чинеше прекалено близко и оголено. Джем непрекъснато се мъчеше да улови погледа й, но тя нарочно отвеждаше очи.
Поехме през пролетните ливади. Стражата ни следваше отдалеко. Колкото и да намирах Дофине неприветлива, пролетта я бе разхубавила; тревите цъфтяха със стотици цветове, дори издаваха нещо като лек, тръпчив мирис; по небето на Дофине се гонеха прозирни облаци.
Двамата яздеха пред мен. Стараех се да бъда настрана, за да не преча на мълчаливия им разговор, но на Джем пак потрябваха думи.
— Саади — извика ме той. — Защо ни оставяш? Попитай мадам дали е спала добре!
Попитах я. Както снощи. Елена отмина въпроса му. У жените има наистина майчинска жал: те доброволно поемат върху себе си първите трудности в един решаващ разговор.
— Аз мислех често за вас, принце — (нарече го така, а не „Ваше височество“), — през цялата изтекла зима…
— Аз навярно — по-често, мадам отекна той и добави: — В моята страшна самота.
Прието е да се счита, че един мъж, в стремежа си да впечатли предмета на своята любов, извършва подвизи върху полето, където се чувствува призван. Че излага силата на прасците и раменете си, ако е атлет; че разстила килим от хубави думи, ако е поет; че разсипва дебел пласт елмази и бисер, ако е властник. То е по-късно, казвам ви — с него ние се мъчим не да спечелим, ами да задържим една жена. А първият удар, който й нанасяме — сигурен, безотказен, — е да пробудим нейното съжаление; нищо не поваля жена, както съжалението.
Впрочем в това се прицели и Джем; едва проговорил, той спомена самотата си, макар по онова време да не бих го нарекъл самотен.
Елена се извърна, вече не криеше очите си. Те разбираха Джем.
— Как понасяте самотата, принце?
— Можете да си представите. — (И тук Джем се остави на своя усет; не заописва нещо, което Елена, без думите му, би си представила много по-страшно.) — Случвало ли ви се е да изгаряте в самота, отхвърлена, забравена, обиждана?
Жената замълча, сякаш се бореше със себе си. Усещах как нейната затвореност, позволила и да понесе именно самотата, именно обидата, се бореше с предвечната нужда у човека да се разкрие, дано получи съчувствие. Знаех, ще победи последното; Джем залагаше на сигурно.
— Случвало ми се е — отговори Елена с глас, който идеше издълбоко; за първи път чувах нейния глас. — Струва ми се, всичко, което изживявате, ми е отдавна познато… Може би в по-жесток и безнадежден вид.
— Елена!… — Джем сви коня и с едно от ония движения, които го правеха по-млад от годините му, положи длан върху нейните пръсти.