Гледах ръцете им, две ръце — на мъж и на жена — върху влажната конска шия. Джемовата галеше нейната едва доловимо; Еленината бе съвсем неподвижна, но не като мъртва, а вцепенена. Забелязал съм го у много поривистите, страстни хора. които — веднъж отпуснат ли се — трудно спират насред път.
— Вярвайте ми!… — започна Джем с най-честото заклинание на влюбените и очевидно без да знае как ще продължи.
Но Елена много рязко изтегли ръката си, отметна глава и изгледа Джем отчаяно настойчиво, като че искаше да проникне през него.
— А вие не ми вярвайте, принце, не ми вярвайте!
И скрито се озърна, сякаш я преследваха и биха я чули. Джем беше смаян.
— Елена — каза, — не ми искайте невъзможното! За мен вие сте едно друго аз, по-добро, навярно и по-изстрадало. Нищо, което вършите, не би могло да е лошо, иначе ще се наруши световната хармония. Аз ви вярвам като на себе си, Елена.
Дамата Сасенаж разплиташе юздите на коня си, а между веждите й се събра раздразнение. Така изглеждат децата, когато им откажеш нещо.
— Аз ви предупредих, принце — каза тя.
Сега си спомням онзи техен разговор, преминал през мене. Радвам се, че го помня, защото той оправдава Елена.
Знаете, често твърдят, че в любовта някой бил измамен коварно и хладно. Чиста лъжа! В любовта човек винаги, упорито, без оглед на истината — не само на намеците й, а дори на нейното открито признание сам мами себе си. И то е навярно най-хубавото в любовта: че ти позволява напълно да забравиш истината.
По-нататъшния разговор между двамата не ви предавам — той изцяло приличаше на всички подобни обяснения, в които любовта е просто повод да говориш подробно за себе си пред желан слушател. Забелязали ли сте? — рядко хората те чуват, когато им описваш себе си; то става поначало само в любовните обяснения.
Аз поемах думите им и ги прехвърлях. Двамата вече не ме усещаха като отделен, аз бях тяхното живо ехо. Бе забавно как Елена или Джем стояха за миг със застинала усмивка, докато единият произнасяше своите горещи вопли — в този миг другият още не знаеше значението им. Едва след намесата ми неговото лице светваше, думите го достигаха. Чудо беше този съкровен любовен разговор между трима!
На връщане препускаха тъй, че трудно ги догонвах, а май вече не им и липсвах. Виждах ги пред мене, млади и леки на седлата, понесени от един и същи вятър предчувствието за сладост и мъка, надежда, доверие, страх. Следвах ги и си мислех, че трябва да си много неизкушен, за да завиждаш на влюбените — на мене ми беше жал за тях.
През следващите дни Джем стинеше от ужас, че ще му я отнемат. Не, този път бдителността на братята бе заспала, докато под очите им Джем печелеше близък човек, плът от своята плът, както говори Библията. Това беше подозрително.
— Не те ли изненадва, султанъм, дето братята най-внезапно се писаха сводници?
— Не искам такива думи около нея! — викна ми Джем и с това доказа, че бягството му от истината е в пълен ход.
— Плаши се не от думите, а от онова, което определят! — настоях. — Вече шест години не помня братята да са изпуснали жив нито един, дето те е доближил.
— Твърдиш, че тя е застрашена, така ли?
— Не! — отрязах. — Защо ще ти поднасят Елена, ако не им е била по угодата? Боже мой, Джем! — вече виках и аз. Бяхме навън, та се осмелих. — Не си малоумен, разсъди сам! Кому братята позволиха да ти съчувствува, да бъде без надзор с тебе? Тук има нещо, Джем!
— Има, има!…. — тръсна нетърпеливо глава той. — И нека, чуваш ли! Ти си ми приятел, Саади — Джем прие гласа на галено дете, с който съм го запомнил от Карамания. — Как приятелят ми не разбира, че аз бягам, че тия седмици са едничкото мое всред години на недоверие, отчужденост и страх? Защо ме будиш, Саади?
Много странно… Джем грешеше почти винаги, когато следваше разсъдъка си; Джем почти винаги бе прав, когато му се противеше. Наистина нямаха отговор въпроси като тоя: — „Защо ме будиш?“
И така, моите съмнения млъкнаха, без да умрат. Аз престанах да предупреждавам. Пред себе си бях оправдан: едничкото, което отнасяме от този свят, са няколко сладки седмици самоизмама.
Като трето, но неизбежно лице, аз участвувах във всички по-сетнешни разговори между двамата. Давах си сметка с всеки изминал ден, че тия двама вървят към мига, в който не ще им трябва преводач. Сам го очаквах с нетърпение, сякаш страстта им. на минаване през мен, беше ме увлякла. А Джем и Елена много говореха тогава, като че разбили килията от мълчание и притворство, която ги бе потискала, всекиго поотделно, дълги години. Сега си отвземаха.